— Не. Не ми пука.
Той затвори очи за миг. Сетне ги отвори и те заискриха напрегнато.
— Знам, че ме напусна, защото си мислела, че трябва да ме защитиш, защото си мислела, че не мога да се справя с различията помежду ни. И си решила да продължиш живота си, защото си вярвала, че между нас никога не би могло да се получи. Но разбери, аз не можех да продължа живота си, защото знаех, че може да се получи. Котенце, търсехте всеки ден откакто ме напусна и ми писна да живея без теб. Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя.
— За какво говориш?
— Говоря за това, че трябва да ми се довериш, както трябваше да направиш и преди повече от четири години. Достатъчно силен съм, за да преодолея каквото и да ми сервират работата ти и отрядът ти. Ти все още имаш чувства към мен, а аз определено не съм се отказал от теб. Можем да се справим с пречките, ако ни дадеш шанс.
О, де да беше така! Боже, де да беше толкова просто!
— Дори да изключим от уравнението работата и майка ми, все така връзката ни е обречена, Боунс. Ти си вампир. Не те излъгах, когато казах, че не ми пука от този факт, но на теб ще ти пука! Какво ще правиш, когато остарея, просто ще ми дадеш мехлем за артрита ли? Ще искаш да ме превърнеш във вампир. Ще ме намразиш, щом ти откажа, и това ще ни разруши.
Той се вторачи в мен, без да мигва.
— За протокола: никога няма да те насилвам да станеш вампир. Няма да те притискам, заставям, подмамвам или да ти вменявам вина. Ясен ли съм?
— Значи нямаш нищо против да посивея, да се сбръчкам и после да умра? — попитах го грубо. — Това ли ми казваш?
Нещо подобно на съжаление премина през изражението му.
— Котенце, седни.
— Не. — По гръбнака ми премина тръпка. Каквато и да бе причината внезапно да придобие толкова състрадателно изражение, определено не вещаеше нищо добро. Можех да се обзаложа. — Кажи ми. Какво не знам? Да не би да умирам или нещо такова? — Това обясняваше липсата му на тревога по отношение на остаряването ми.
Боунс се изправи и застана пред мен.
— Никога ли не си се питала колко дълго ще живееш? Някога наистина да си се замисляла над това?
— Не — изсмях се горчиво. — Мислех, че заради работата си доста рано ще загина.
— Забрави за това и помисли — продължи той. Сърцето ми започна да бие силно. — Ти си наполовина вампир. Никога не си била болна, тялото ти оздравява нечовешки бързо, не можеш да се заразиш с нито една болест. Дори от отровите и наркотиците трябва да ти бъдат давани конски дози, за да ти подействат, така че какво те кара да мислиш, че ще живееш колкото другите хора?
Отворих уста, за да възразя, но вместо това зяпнах. Донякъде се чувствах като през нощта, когато майка ми разкри произхода ми, защото отрицанието бе първото нещо, което ми хрумна.
— Опитваш се да ме подмамиш! Имам пулс, дишам, имам цикъл, бръсна си краката… аз съм жива. Имах детство!
— Веднъж ми разказа, че особеностите ти са се проявили през пубертета. Най-вероятно е било заради прилива на хормони, нещото, което отключва вродени заболявания при хората, при теб е засилило нечовешките ти странности и оттогава те са нараснали. Заради дишането и пулса ти е по-лесно да бъдеш убита, но ти не си човек. Никога не си била. Просто приличаш на човек повече, отколкото вампирите.
— Лъжец! — изкрещях.
Той дори не мигна.
— Кожата ти не е остаряла и с един ден, откакто ме напусна. С нито една бръчица, нито една неравност. Е, ти си едва на двайсет и седем, а белезите на стареенето се появяват чак по-късно, но все пак. Би трябвало да има разлика в порите, в плътта… — Той прокара пръст по бузата ми, за да подчертае думите си. — Но няма нито един признак. Пък и остава това с кръвта.
Съзнанието ми се обърка.
— Каква кръв?
— Моята. Нямах възможност да ти разкажа, защото си замина два дни след това. Навярно не е кой знае какво, но все пак. В нощта, когато спасихме майка ти, ти пи от кръвта ми. Не пое само няколко капки, за да оздравееш, а изпи цял литър. Дори само това е достатъчно, за да прибави петдесет години към продължителността на живота на нормален човек. А към продължителността на твоя? Кой знае — вероятно двойно повече.
Замахнах с ръка, но той я улови, преди да успея да го ударя.
— Копеле! Тогава не ми го каза. Не ме предупреди!
— Щеше ли това да промени решението ти? Ако си спомняш, тогава ти мислеше, че и двамата ще умрем, да не говорим, че беше готова на всичко, за да спасиш майка си. А и честно казано, би могла да доживееш и да станеш на моите години и без кръвта ми. Но щом не искаш, не ми вярвай. Отиди при шефа ти. Погледни го право в очите и го попитай за онова, което той вече знае. С всички изследвания, които навярно са ти направили през годините… по дяволите, напълно сигурен съм, че той знае. Затова и не се налага да те принуждавам да станеш вампир. Благодарение на смесения ти произход и с отпиване от време на време от моята кръв, ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега.