Не беше възможно това да се случва. Имах усещането, че стените се сриват върху мен. Исках единствено да избягам от истината и да остана сама, далеч дори от Боунс. Особено от Боунс.
Тръгнах сковано към вратата, ала той ми препречи пътя.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Блъснах го.
— Навън. В момента не мога да те гледам.
Той не помръдна.
— Не си в състояние да шофираш.
Изсмях се горчиво.
— Тогава защо просто не си прережеш вената заради мен? Че какво са още петдесет години, а?
Боунс протегна ръце към мен, но аз се дръпнах.
— Не ме докосвай.
Знаех, че изпитвам отчасти ирационален гняв. Популярното убиване на вестоносеца и така нататък. Но не можех да се въздържа.
Боунс отпусна ръце.
— Добре. Къде искаш да отидеш? Ще те закарам.
— Заведи ме у дома.
Той отвори вратата.
— След теб.
Откара ме у дома и се разделихме с думите му, че ще се видим на следващата вечер. Не му отговорих нищо. Новината бе предизвикала прекалено много смесени чувства в мен, а вече имаше доста над каквото да мисля.
Още щом влязох, се обадих по телефона на Дон, за да му кажа, че съм добре. Както и очаквах, на телефонния ми секретар той и Тейт бяха оставили многобройни съобщения. Разбирах тревогата им — за последно им се бях обадила преди часове, за да кажа, че преследвам вампир. А след това от мен нямаше ни вест, ни кост.
Измислих историята, че гонитбата е продължила с часове и е завършила на строителната площадка, случайно оказала се не толкова далеч от клуб „Жи-Жи“. Надявах се, че Боунс е оставил тялото на вампира там, защото ако не го бе направил, щеше да се наложи да съчиня друга мрежа от лъжи. После обясних на Дон, че съм уморена от преследването и че няма да отида на работа през настъпващия ден. Той не се усъмни в историята ми. И защо да го прави? Никога досега не го бях лъгала.
Дон ми съобщи добрата новина, че двете жертви са настанени в болница и се очаква да се възстановят напълно. Не знаеше, че се беше наложила намесата на вампир, за да ги спася от нападението на кръвопийците. Нямах намерение да обяснявам иронията на случилото се на шефа си.
След разговора си взех горещ душ и отмих всичката останала кръв от тялото си. Де да беше така лесно да се отърва и от грешките, които бях допуснала в живота си. Думите на Боунс не спираха да отекват в главата ми: Търсех те всеки ден, откакто ме напусна… Ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега… Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя…
Само преди ден всичко бе имало смисъл за мен. Знаех какво трябва да правя, не се чудех дали съм взела правилните решения, въпреки че някои от тях ми причиняваха много силна болка и знаех накъде върви животът ми. Днес обаче всичко се бе променило. Имах много повече въпроси, отколкото отговори, не знаех какво, мътните да го вземат, върша и бях открила, че вероятно ще разполагам с доста повече време да си прецакам живота, отколкото първоначално си бях представяла, че ще имам.
Искаше ми се да можех да поговоря с Дениз. Тя имаше способността да разкарва тъпотиите и да намира мъдрост в хаоса. Но предишната вечер се бе състояла сватбата й. Да, меко казано тя нямаше да е на разположение.
На майка си щях да се обадя, само ако ми трябваше последен подтик да се хвърля от някой мост. Тя бе изпълнена с тесногръди предразсъдъци, а не с мъдрост, и един разговор с нея можеше сериозно да ме наведе на мисълта да сложа край на всичко. Въпреки това не можех да не призная колко шокирана бях, че първите думи на Дон в разговора ни одеве не гласяха: „Е, къде е вампирът от сватбата на Дениз?“. Майка ми не се бе раздрънкала за Боунс… все още. А за нея това означаваше, че е положила невероятно усилие да се въздържи.
В отряда си нямах с кого да разговарям за личните си проблеми. Дори и на тези, които смятах за свои приятели — Тейт, Хуан и Купър — не можех да доверя тази тайна.