— Ако те целуна отново, няма да спра — рече грубо.
Предупреждението беше като ехо на собствените ми мисли. Задъханото ми дишане като че ли ми се подиграваше с развълнувания си ритъм. Остани, нашепваше ми то. На Дон ще му е нужен поне час, за да дойде тук с подкрепление…
— Не можем, не сега — изстенах. — Иначе за момчетата ще бъде прекалено лесно да те убият, понеже вече ще си прикован под мен.
Боунс се засмя, но на мен смехът му ми прозвуча повече като дрезгаво ръмжене.
— С удоволствие ще рискувам.
Отстъпих, буквално откопчвайки пръстите му от ръцете си.
— Не сега — повторих, въпреки че всъщност исках да изкрещя: „Да, сега, и побързай!“ — Трябва да приключа с това. Отдавна трябваше да съм го направила, не мислиш ли?
Той раздразнено погледна подутината в панталоните си.
— Наистина отдавна.
Засмях се.
— Не с това, знаеш за какво говоря.
Боунс прокара пръсти през косата си и ме изгледа с поглед, който издаваше вътрешния му спор дали все пак да не ме хвърли на килима. Наложи се да се извърна, уплашена, че онова, което ще види в очите ми, само ще го окуражи.
— Добре — най-сетне рече. — Работата ти. Да обсъдим какви са вариантите, ако не приемат новината добре. Искам да си подготвена за бягство, ако се наложи.
— О, не се тревожи за това — отвърнах с прикрита измъчена усмивка. — Още преди години планирах маршрута си за бягство.
Глава 19
Охранителят на входа не ми махна да продължа, както правеше винаги.
— Съжалявам, но… ъм, налага се да проверим автомобила ти.
Прикрих усмивката си с ръка. Явно Дон беше притеснен.
— Какво става, Мани? Нови правила ли?
— Да, точно така — веднага се съгласи той.
Още трима въоръжени мъже наобиколиха волвото ми. Огледаха купето отвътре, погледнаха отдолу и дори под капака на колата. Най-сетне Мани се изправи и кимна.
— Продължавай.
Спряха ме и при втората и при третата порта и процедурата по претърсването се повтори. Минаха цели двайсет минути, докато преодолея отсечката от шест километра, виеща се до главната сграда. От първата ми година, прекарана при Дон, не бях толкова щателно претърсвана. Ала той не знаеше, че Боунс не се нуждаеше да го возя наоколо. Той бе подкарал шикозния си нов мотоциклет и сега чакаше скрит край пистата. Просто за всеки случай.
В сградата обаче охраната не беше така прилежна. Лесно преминах през пунктовете за проверка. Явно се бяха притеснили да не водя нежелан посетител със себе си. Когато влязох в кабинета на Дон, открих, че Хуан и Тейт също са там. О, хубаво, явно и те имаха какво да кажат.
— Здравейте, момчета — поздравих ги.
Хуан кимна, но Тейт дори не ме погледна. Дон се изправи зад бюрото си.
— Кат, закъсня с двайсет минути.
— Задържаха ме. — Не можах да устоя да не кажа. — А после, когато дойдох, охраната едва не ме съблече гола, за да ме претърси.
— Затвори вратата, Хуан — студено нареди Дон. С жест ме подкани да седна на обичайното си място.
Настаних се и веднага вдигнах крак върху чисто новото му бюро.
— Хубав цвят — казах. — По-хубаво е от старото ти. Какъв е спешният случай? — Като че ли не знам.
— Ти си спешният случай — сопна се Тейт.
Дон му махна да замълчи и го изгледа многозначително. Значи щеше да се прави на важна клечка, а Тейт и Хуан щяха да го подкрепят.
— Кат, съвсем наскоро ти казах колко е невероятно, че никога не показа слабост по време на работата си тук. Навярно обаче съм избързал със заключението си. Знаем за вампира. Какво ще кажеш в твоя защита?
Отправих му смразяваща усмивка. Боунс ми бе казал да не разкривам истинската му самоличност и засега бях съгласна. Бог ми беше свидетел, че тези тримата вече бяха достатъчно потресени.
— Шпионираш ли ме? Мислех, че отдавна си се отказал от това. Любопитно копеле, какво те засяга с кого се срещам, ако си върша работата?
Не очакваха този отговор. Дон очевидно си бе въобразявал, че ще се свия под ледения му поглед. Но щом майка ми не можа да ме уплаши, то той нямаше никакъв шанс.