После форсира мотора и прелетя по улицата, без да се тревожи за ограничението на скоростта.
Затегнах прегръдката си около талията му. Да, това определено ми напомни за старите времена.
Ресторантът, в който ме заведе, се наричаше „Скайлайнс“. Седяхме на върха на двайсететажна сграда с изглед към града. Външните стени бяха от стъкло и гледката се бе ширнала, необезпокоявана от нищо, а нашата маса беше точно до прозореца. Червено-белите светлини на колите, пъплещи под нас, привлякоха погледа ми и аз разсеяно се зачудих в коя ли от тях се намират хората на Дон. Заради шума от движението и заради хората в сградата ми беше трудно да разбера. Обаче със сигурност бяха някъде там, знаех го. Изкушавах се да им помахам от мястото си край прозореца.
— Показваш им, че не се опитваме да избягаме ли? — попитах Боунс, след като сервитьорът взе поръчката ни за виното и предястията.
Той ми се усмихна.
— Не исках да нахлуят тук и да ни развалят вечерята. Хайде, дори не си погледнала менюто.
Разгледах предлаганите ястия, но погледът ми все се връщаше към Боунс. Не бях единствената, която му се възхищаваше. Идеалните му черти в съчетание с хищническата му грация бяха накарали всички жени да извърнат глави, когато влязохме. По-тъмната му коса контрастираше на фона на гладката му сияеща кожа и се запитах какво ли ще почувствам, ако докосна порасналите му къдрици. Най-горното копче на ризата му бе разкопчано и можех да зърна част от гърдите му, които както знаех, бяха твърди като масата, на която седяхме. Спомних си колко еротично беше усещането да прокарам нокти надолу по гърба му и да го придърпвам по-близо до себе си. Спомних си как силата му пулсираше при допира с кожата ми, когато телата ни се сливаха. Спомних си колко зелени бяха очите му, когато бе в мен. И как вампирската му способност да управлява посоката, по която кръвта да тече в тялото му, означава, че може да ме люби, докато се почувствам презадоволена.
Нищо чудно, че не можех да се съсредоточа върху менюто. Храна ли? Че на кого му беше притрябвала? Изведнъж се оказа, че въобще не съм притеснена за по-късно. Всъщност ми се искаше по-късно да дойде много по-скоро.
Боунс явно го усети, защото в очите му заблестяха малки зелени искри.
— Престани, сладурче. Заради теб ми е много трудно да се държа прилично.
— Не знам за какво говориш — казах и кръстосах крака, позволявайки му да чуе триенето на кожата ми — не носех чорапогащник.
Донесоха виното ни. Отпих, докато се намествах на мястото си и нехайно галех деколтето си. След години на практика със сигурност бях усвоила едно нещо и то бе как да възбудя вампир. Всъщност с това си изкарвах прехраната, само че този случай нямаше да завърши със сребърно острие. Колко освежаващо!
Боунс се приведе напред.
— Знаеш ли колко си красива? — Гласът му бе дрезгав. — Напълно очарователна. Ще са ми нужни часове, за да могат устните ми отново да се запознаят с всеки сантиметър от тялото ти, и едва издържам да разбера дали все още си толкова вкусна, колкото си спомням.
Задържах виното в устата си, преди да преглътна. Ето това вече не беше част от практиката. Предишните ми мишени никога не бяха предизвиквали толкова разгорещен ответ в тялото ми.
— Наистина ли се налага да оставаме за цялата вечеря? — Очите ми се втренчиха в неговите и аз погалих ръката му с пръст. — Нека просто си я вземем за вкъщи, ммм?
Той отвори уста да отговори… и изведнъж се озовах под съседната маса, а той лежеше върху мен. Чуха се пръсването на стъкло и пронизителни писъци. Масите се преобръщаха и хората падаха от столовете си, а аз се чудех какво, по дяволите, става и защо челото ми гори.
Явно инстинктивно бях затворила очи, защото когато ги отворих, изпищях. Лицето на Боунс бе до моето и в косата му, преди да започне да се затваря, лъщеше кървава дупка.
— Прострелян си! — ахнах. — Някой се опита да те убие!
Отне ми миг, преди да осъзная фактите. Бяхме на пода. Той ме беше претърколил далеч от масата ни, но все още виждах мястото, на което бяхме седели. Три дупки зееха в стъклото и нито една от тях не беше откъм неговата страна.
Боунс ме изправи на крака, обърнал гръб на прозореца, и истината ме връхлетя, когато той отвърна:
— Не мен, Котенце. Теб.
Глава 21
Не ми остана време да осъзная новината.
— Дръж се за врата ми и не се пускай — каза той, освирепял. — Ще пипнем негодника.