— Не мога да чакам — яростно промълви Боунс.
Ако все още можех да управлявам говора си, щях на мига да се съглася с него. Ала гласните ми струни съумяваха единствено да възпроизвеждат стонове заради невероятните усещания, които пръстите му пораждаха. Боунс се размърда, дочух звука от ново скъсване на плат и веднага след това той проникна дълбоко в мен. В същия момент устата му покри моята и заглуши вика ми, предизвикан от екстаза, изригнал, когато твърдата му плът ме изпълни. След това последва сладкото усещане за болка, когато той ритмично се раздвижи вътре в мен, едва ли не грубо. Съзнанието ми бе покорено от един-единствен напев: По-силно, по-бързо, още, да! Само това можех да мисля, докато дерях гърба му с нокти, отчаяно опитвайки се да се притисна още по-плътно към него. Боунс беше поставил ръце под ханша ми, държеше ме здраво, а нещото, което ми убиваше гърба, се поклащаше в такт с движенията ни. Целувката му, прегръдката му и незнайният предмет ми пречеха да дишам, но не ми пукаше. Значение имаше единствено нарастващата страст в мен, която караше нервните ми окончания да се свиват и трептят до безумие.
— Не спирай, не спирай! — викнах, ала думите ми прозвучаха задавено от целувката му. Боунс обаче явно ме разбра, защото забърза ритъма, докато вече не знаех дали все още съм в съзнание. Конвулсии разтърсиха завладяното ми от удоволствие тяло. Заради оглушителното биене на сърцето ми едва чух Боунс да изстенва и секунди по-късно усетих влагата от облекчението му в себе си.
Бяха ми нужни няколко минути, преди да проговоря.
— Нещо ми убива… на гърба.
Все още бях задъхана. Боунс, естествено, не беше, защото не изпитваше нужда да диша. Той ме повдигна и погледна нараняващия ме предмет.
— Клонче.
Най-накрая погледнах зад себе си. Да, там имаше дърво, от което стърчеше ужасно смачкано клонче.
Свалих краката си от талията му и стъпих на земята. Огледах роклята си. Беше съсипана. Но не можех да се оплача. Тогава със закъснение огледах паркинга, за да се уверя, че никой не се е насладил на безплатното шоу. Слава Богу, нямаше зяпачи наоколо. Добре, че магазинът затваряше рано, а и Боунс бе избрал дърво в неосветената част.
— Това отне напрежението, трупано през годините на въздържание — измърморих, все още усещайки тръпките от оргазма.
Боунс целуваше шията ми. Щом чу думите ми, спря.
— Години? — тихо попита.
Внезапно, необяснимо защо, се засрамих. Да, след случилото се току-що, свенливостта нямаше място, но все пак ме споходи. Едно беше да рискувам да ме сгащят буквално с вдигната пола и разгорещена на обществено място. Съвсем друго беше да стане очевидно досегашното ми въздържание.
Ала вече бе прекалено късно да върна думите си назад. Поех дълбоко дъх.
— Да. Ноа беше първият, с когото се срещах след теб и ние не… ами… Не сме. Точка по въпроса.
Боунс плъзна длани нагоре по ръцете ми в бавна милувка.
— Нямаше да има значение, ако след мен е имало други мъже, Котенце. О, щях да го изживявам, не ме разбирай погрешно, но в края на краищата нямаше да има значение. И все пак ще трябва да ми простиш, задето съм много, много доволен, че не е имало.
Той ме целуна, дълго и търсещо. После се отдръпна и изсумтя примирено.
— Трябва да се махаме от тук, сладурче. Скоро някой ще ни види.
Да, и с трупа насред паркинга, ако този някой се окажеше полицай, щяха да ни обвинят в много повече от непристойно поведение.
— Боунс — казах и замълчах. Добре, нямах право да питам, защото аз го бях зарязала и му бях дала писмени инструкции да продължи живота си. Но не можах да се спра. — И аз ще кажа същото, че няма значение, но… ами ти? По-добре да знам, отколкото да се чудя.
Той прямо срещна погледа ми.
— Веднъж. Достатъчно близо до целта, че да се брои. Няма да се измъкна като Клинтън и да го нарека с друго име. След Чикаго, когато ти оставих онзи часовник и ти не дойде, направо откачих. По същото време бивша моя любовница беше в града. Тя ме покани в стаята си и аз отидох.