Той спря да разказва, но аз исках да знам. Колко типично за мен.
— И после?
Въпреки че той не отвърна поглед, лицето му се изопна.
— Двамата бяхме в леглото, опитах я и спрях, преди да продължа. Представях си, че това си ти, но повече не можех да се преструвам. Затова се извиних и си тръгнах.
Опитал я. Знаех, че не говори за кръвта. Обзе ме изпепеляваща ревност и затворих очи, когато в съзнанието ми се мярна образа на устните му, вкусващи друга жена по онзи начин.
— Няма значение — успях да кажа и наистина го мислех. Но, Божичко, все още ме болеше.
— Съжалявам — промълви той. Можех да чуя разкаянието в гласа му. — Не биваше да позволявам да стигна толкова далече. Бях ядосан, самотен и ми се струваше, че имам право. Не е никак добра комбинация.
Отворих очи. Бялата луна изпъкваше на нощното небе и лъчите й като че караха кожата му да сияе.
— Няма значение — повторих с повече сила този път. — И, просто за да знаеш, открих часовника много по-късно. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях намерила навреме, но щях да натисна онзи бутон. Нямаше да имам волята да се възпра.
Той се усмихна. Това прогони част от болката, причинена от предишното му признание.
— И аз никога не съм бил способен да се възпирам, щом стане дума за теб, Котенце. Но сега наистина се налага да се махаме.
Прочистих гърлото си.
— Ъм, пеша ли?
— Не — изсумтя той и вдигна панталоните си. — По по-бързия начин.
— Все още не мога да повярвам, задето не си ми казал, че можеш да летиш — оплаках се. — Сещам се за няколко пъти в Охайо, когато можеше да ми спестиш малко пари за бензин!
— Тогава не ти казах, защото не исках да ти разкривам още повече разлики между мен и останалите нормални мъже.
Имайки предвид многото ми предразсъдъци по онова време, не можех да го виня за предпазливостта.
— А можеш ли да прескачаш високи сгради с един скок? — попитах след мъничко.
Той ме прегърна и дъхът от смеха му погъделичка врата ми.
— Това ще го пробваме утре вечер.
Кимнах към мъртвия наемен убиец, лежащ на паркинга.
— Какво ще правим с него?
— Ще го оставим. Убеден съм, че хората ти ще дойдат съвсем скоро, така че той е техен проблем. Връщаме се в моята къща, за да открием кой е наел покойния Елис Пиърсън.
Ръцете му се стегнаха около тялото ми и когато Боунс се изстреля нагоре, все едно имаше невидими ракети на краката си, въздухът се завихри около нас. Този път не затворих очи, а се притиснах към него, докато разстоянието между нас и улиците долу се увеличаваше.
— Никога не си падал, нали? — успях да попитам останала без дъх.
Тихият му смях бе отнесен от вятъра.
— Не и наскоро.
Глава 22
Боунс беше оставил лаптопа си и други важни вещи в къщата, която бе наел и към която се бяхме отправили. За късмет мобилният му все още бе на безопасно място в коженото си калъфче в джоба му. Вече не можехме да се върнем в дома ми, причините бяха очевидни. Като се имаше предвид колко бърза тайнственият поръчител на убийството ми, пред къщата ми можеше да ме причаква и друг наемен убиец. Трябваше да пратя някого да наглежда и храни котката ми през следващите ден-два.
Щом се озовахме в безопасност в дома му и можех да се съсредоточа върху нещо, различно от: Леле, прекалено високо, прекалено бързо! Съзнанието ми се замая от многото подозрения, кръжащи в ума ми.
— Мислиш ли, че Иън е пратил убиеца?
— Невъзможно — без колебание отвърна Боунс. — Иън те иска жива, за да те прибави към колекцията си. Щеше да се затрудни да го направи, ако главата ти беше пръсната на парченца.
Спомних си трите дупки в стъклената стена.
— Откъде знаеше, че трябва да ме бутнеш далеч от куршумите?
— Чух изстрелите. Той не използва заглушител.
Тогава главата ми се намираше на около метър и половина от прозореца. Мили Боже, Боунс се бе движил наистина бързо.
Той разчете изражението ми.
— Не достатъчно бързо. Един куршум докосна кожата ти. Това е прекалено бавно според мен.
Засмях се безрадостно.
— Това е по-бързо, отколкото дори си представях, че е възможно. А и номерът с летенето направо ми взе акъла. И все пак никога повече няма да можем да отидем в онзи ресторант. Ти го потроши и дори не плати за виното.
— И двамата знаем какво става, Котенце — рече Боунс, без да обръща внимание на думите ми. — Очевидно Дон е стигнал до извода, че не може да ти има доверие.