— Кат. — Дон постави ръце на бюрото си, когато седна. — Трябва да ни разкажеш за вампира, с когото се срещаш. Започна да излизаш с нежив и внезапно се оказа мишена на наемен убиец, Някой, който е знаел точно къде ще бъдеш. Прекалено много съвпадения стават.
— Нима току-що не видя филма? — Раздразнението промени тона ми. — Този вампир пое шибания куршум в мозъка си заради мен! Обясни ми как това може да се характеризира като враждебност?
— Проучих записа кадър по кадър, Кат — равно отвърна Тейт. — Той буквално се движеше по-бързо от изстрелян куршум, а после скочи от сградата и полетя! Така че не само би трябвало да е мастер вампир, но и навярно е най-силният, на когото сме се натъквали.
Добре че Тейт все още не беше познал Боунс от срещата им в Охайо, въпреки че бе гледал заснетото от изминалата нощ. Може би беше като в старата поговорка, че нощем всички котки са черни, само дето за Тейт всички вампири изглеждаха еднакво. Ала с този проблем щях да се заема по-късно. Просто щях да ги оставя да си мислят, че Боунс е някакъв вампир, който наскоро съм срещнала. По-нататък щяха да узнаят истината, ала засега планът бе да ги държа в неведение относно самоличността му.
— Не съм идиотка, Тейт. И аз го осъзнах, след като свърши с наемника, но както вече казах, той очевидно не ме иска мъртва. Смята обаче, че някой от близкото ми обкръжение го иска, някой, който е тук в централата и че Дон е ключът.
— Какво?
Тримата заговориха едновременно и аз вдигнах ръка.
— Не поиска да ми каже повече, първо трябвало да потвърди информацията. Мобилният му е у мен, той ще се обади, когато е готов. Но спомена едно име и каза, че въпросният мъж е замесен. Може би ще ти се стори познато, Дон, защото на мен нищо не ми говори.
Боунс беше съвсем конкретен по отношение на тази част. Не мигнах дори, когато очите ми срещнаха тези на по-възрастния мъж.
— Максимилиан. Някога чувал ли си за него?
Нещо, което никога не бях виждала, се случи с лицето на Дон. Той пребледня и изглеждаше, сякаш е пред припадък. Мамка му. Уплашеното му изражение доказваше, че е чувал името.
— Леле, шефе, изглеждаш все едно някой току-що е стъпкал гроба ти — казах тихо.
Тейт и Хуан също му хвърляха заинтригувани погледи, но по техните лица не се четеше нищо. Може би Дон единствен беше посветен в тайната.
Шефът ми отвори уста да каже нещо, но бе спасен от позвъняването на мобилния си. Погледна изписания номер, вдигна, после ме изгледа предпазливо и закри микрофона на телефона.
— Аз, ъъ, налага се да изляза в коридора, където връзката е по-добра.
— Нещо нередно ли става? — попитах на мига.
— Не, не — увери ме той, докато излизаше. — Изчакайте ме за момент.
Дон напусна кабинета и съдейки по звуците отвън също и цялото подниво, защото вече не чувах нищо от разговора му.
Тейт използва прекъсването, за да ми се нахвърли:
— Кат, трябва да ни кажеш кой е вампирът, с когото се срещаш, както и всичко, което знаеш за него, защото той знае много повече от това, което казва.
Настръхнах, говореше ми като на подчинен.
— Името му е Криспин, през последните десетина години е живял във Вирджиния и околностите, и в леглото може да издържи цяла нощ. — Ето, вземи това и си го начукай!
Тейт ме изгледа яростно.
— Много се радвам, но това все още не ни дава никаква полезна информация за него.
Свих рамене.
— Не е ли по-важно кой е този Максимилиан и как е свързан с нас? Ти не си ли чувал това име?
— Не. — Отрицанието му бе моментално.
Погледнах лицето му. Не мислех, че лъже, но не бих могла да се закълна.
Тогава мобилният на Тейт иззвъня. Той го изгледа и се намръщи.
— Да… Какво? Добре, идвам. — Тейт затвори и се изправи. — Трябва да вървя. Дон има нужда от мен. Хуан, той иска да останеш тук и да почакаш с Кат, и каза никой от двама ви да не напуска тази стая, докато не се върне.
Тейт излезе. Останахме сами с Хуан.
— Като се имат предвид ревността на Тейт и параноята на Дон, двамата вероятно водят конферентен разговор с майка ми, за да обсъдят колко съм се побъркала — горчиво рекох. — След цели четири години и всичките пъти, когато съм рискувала живота си, ето това е отплатата, която получавам. Принудена съм да чакам, а ти да ме пазиш. Какъв майтап.
Хуан не отвърна нищо, ала мълчанието му беше красноречиво.
— Хуан — извърнах се, за да го погледна, — ти си единственият със съзнание, непомрачено от предразсъдъци. Човек не е само телесната си температура. Достатъчно си видял, за да знаеш това. Не им позволявай да прецакат всичко, само защото са предубедени. Просто обмисли фактите, преди да осъдиш някого, само за това те моля.