— Именно затова заедно с Хуан ще слезете спокойно и нехайно долу, а аз ще остана тук горе и ще изключа кодовете за сигурност.
Тейт се отдалечи от мен и закрачи.
— Дон смени паролите ти веднага щом научи за теб и вампира. Кодовете ти вече не са активни. Дори моят няма да свърши работа за това.
Без да обръщам внимание на думите му, извадих мобилния си и набрах един номер.
— Ранди, готови сме. Точно след десет минути дръпни шалтера. На всички нива, с изключение на четвърто и асансьора, водещ обратно до първо. Пълна тъмница, като в праисторическите времена. Целуни Дениз от мен. Длъжница съм ти.
Затворих и погледнах Тейт.
— Сега върви долу. След десет минути токът ще спре и тази сграда ще се превърне в гробница. Подходящо, не мислиш ли, понеже ще освободим един мъртвец. Ще работи само онова, което аз искам да работи. Да не би да си мислеше, че след всичките тези години не съм си оставила вратичка с резервни пароли, в случай че Дон се обърне срещу мен?
Той стоеше и гледаше невярващо.
— Щом си могла да подготвиш всичко това, защо въобще си направи труда да поискаш помощта ми?
— Ти си ми приятел — повторих, отворих едно чекмедже на бюрото и извадих пистолет, който затъкнах в панталоните си. — А и аз все още искам да ръководя този отряд, макар че явно никой от вас не го вярва. Побързай, вече ти остават само девет минути…
Дениз се оказа права за Ранди. Той наистина беше компютърен гений. С паролите, които му бях дала, проникна в системата и пусна вирус, който той контролираше. Вирусът замрази всичко. Дори телефоните не работеха. Най-близката клетка, която прихващаше сигналите на мобилните ни, също остана без ток. Моят телефон обаче бе сателитен и все още функционираше и когато светлините угаснаха, бях единствената, която не ахна заради внезапно настъпилия мрак. Просто отидох до асансьора и зачаках.
Когато вратите се отвориха, Боунс се оказа пред мен. Прегърнах го бурно, докато давах нареждания на Тейт и Хуан, които тревожно се бяха оттеглили в най-далечния ъгъл.
— Пазете тази врата. Никой да не припарва наблизо, дори Дон.
— Какво правиш? — попита Тейт, когато двамата излязоха от асансьора и минаха покрай нас.
— Давам му кръв. Онази капсула го е изтощила. Има нужда от презареждане.
— Кат, Исусе…
Праснах бутона и вратите на асансьора се затвориха, прекъсвайки възраженията на Тейт.
— Знаех си, че ще се справиш, сладурче — каза ми Боунс.
Прегърнах го силно.
— Божичко, притеснявах се ужасно през последните няколко часа!
Той нежно ме целуна, изучавайки всяка извивка на устните ми, докато ме милваше с ръце. Стиснах го и ми прилоша заради многобройните дупки в дрехите му, разкъсани там, където сребърните шипове на капсулата бяха пронизвали кожата му.
— Няма нужда от любовна игра — прошепнах, прекъсвайки целувката. — Просто ме ухапи.
Боунс дрезгаво се засмя.
— Винаги си нетърпелива.
Сетне устните му се спуснаха по шията ми. Езикът му обиколи за миг вдлъбнатинката на врата ми, преди зъбите му да се впият в мен силно заради усещането, нахлуващо в мен. Чувството бе по-различно от предните два пъти, когато ме бе ухапвал. Не така еротично, по-хищническо. И все пак сърцето ми препусна, колената ми омекнаха от удоволствие и онази странна топлина запълзя из мен.
Вратите на асансьора се отвориха точно когато Боунс вдигна глава. Последва зловещ звук на зареждане на пистолет и аз извадих собственото си оръжие от панталона.
— Назад, Тейт! Стреляш ли, ще отвърна.
Явно бяхме страхотна картинка, Боунс облизваше последните капчици кръв от зъбите си, а аз бях насочила пистолета си срещу всички, но не и срещу вампира, който пиеше от кръвта ми. По дяволите, добре разбирах реакцията на Тейт, но това не значеше, че щях да го оставя да застреля Боунс. Хуан също бе извадил оръжието си, но поне не го беше насочил. Умен мъж.
Боунс измери с поглед Тейт и не си направи труда да си прибере зъбите.
— Не се тревожи за безопасността й, друже. Никога не бих я наранил, но съм виждал как я гледаш, така че не мога да обещая същото за теб.
— Тейт — казах предупредително. — Свали пистолета.
Тейт ме зяпна.
— По дяволите, Кат. Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Всичко е наред, Котенце — рече Боунс. — Той няма да стреля.
Тейт свали оръжието, а внезапната загуба на кръв ме накара да се олюлея. Боунс ми взе пистолета и нехайно го подаде на Хуан, който го изгледа изумено.