— Защото аз ще го помоля, затова. Наистина не схващаш. Той влезе в адската ни капсула заради мен и ти все още се съмняваш, че ще дари малко кръв, за да ме направи щастлива? Тъпанар.
Шефът ми — или по-точно чичо ми — не отговори.
— Добре, Котенце — викна Боунс. — Чисти са. Не са лоши момчета.
Той безцеремонно срита един от мъжете и предизвика ответно стенание. Поклатих глава, като зърнах изражението на Тейт.
— Казах ти, че той ме научи на всичко, което зная. Ритни ги, докато са повалени. Това е любимото му правило. Останалите са ти познати.
— По дяволите, Кат, той остана вътре не повече от десет минути. По какво съди, че никой от тях не е замесен? Повечето вече дори не са в съзнание!
— Вярвам му — отвърнах простичко. — Боунс нямаше да го каже, освен ако не е уверен, а на мен това ми стига.
Хуан придоби замаяно изражение на лицето, докато оглеждаше останките от екипа ни.
— Това — натърти той — беше готино!
Чак когато наближихме етажа с лабораториите, Боунс ускори крачка. Очите му светнаха в зелено още щом вратата на асансьора се отвори, целуна ме бързо и силно, преди обратно да ме набута в кабината.
— Стой тук — рече дрезгаво. — Надушвам нещо.
Боунс продължи напред, а Хуан и Дон го последваха, Тейт обаче остана с мен.
— Това е лов за зелен хайвер — измрънка. — Надушил нещо? Какво би могъл да надуши…
— Шшшт! — изсъсках, наостряйки уши, за да чуя всичко, ставащо в съседната стая.
Последва много кратък шум от боричкане, кратък вик и после презрително, смъртоносно изсмиване.
— Я какво си имаме тук? Не, няма да избягаш, погледни ме право в очите…
— Хвана някого — обясних на Тейт и се втурнах покрай него.
В лабораторията Боунс беше приковал към стената асистента на патолога ни — Брад Паркър. Блясъкът от погледа му озаряваше помещението със зловеща зелена светлина.
— И така, докъде бяхме стигнали? Кажи ми какви си ги вършил и при това с подробности. Можеш да започнеш с партньорите си.
— Един — изпелтечи Брад. — Прилича на нея.
Замръзнах. Погледът на Дон срещна моя, а през тялото ми премина тръпка. Нямаше съмнение за кого говори Брад.
Боунс ме погледна веднъж и после отново насочи вниманието си към човека срещу себе си.
— Така ли? Сега ми кажи още нещо…
Този път Хуан и Тейт записваха, а аз слушах за втори път, но с половин ухо как в продължение на дни се бе оформял заговорът за убийството ми. Брад го наричаше с различно име, но поръчителят явно бе баща ми. Очевидно, след като Иън беше доловил семейната прилика между Червенокосия жътвар и собствения си лакей Макс, баща ми бе решил, че не желае да бъде татко. Беше ме намерил, проследявайки Дон, като е знаел, че вероятно той е мъжът, който стои зад мен. Намери единия и другият няма да се окаже далече, правилно беше предположил той. Благодарение на вътрешната информация за Бюрото и за брат си, с която разполагаше, Макс бе успял в начинанието със забележителна бързина. После открил онова, което търсел, в лицето на Брад Паркър — мъж, чиято лоялност можела бъде купена и който знаел достатъчно, за да си заслужи парите.
За малко да успее. Ако не бях излязла на среща с вампир, главата ми щеше да бъде пръсната на парчета.
Боунс приключи и изви вежда срещу Дон.
— Имаш ли още въпроси към него?
Дон изглеждаше потресен.
— Не, спокойно мога да кажа, че ти се справи отлично. Тейт? Хуан? Нещо друго?
Двамата поклатиха безмълвно глави. Тейт изглеждаше ядосан, устните му се свиха в тънка линия, докато Хуан наблюдаваше Боунс с искрица възхищение. Това беше добро начало.
— Искате ли да го затворите?
Въпросът отново беше насочен към Дон. Оцених жеста от негова страна. Боунс отлагаше смъртта на Брад. За моя изненада Дон махна с ръка.
— Знаеш, че няма да го оставим жив, не и при всичката информация, с която разполага. Просто не оплесквай наоколо.
Тейт се разяри.
— За Бога, можем да го отведем долу и да го разстреляме!
— Не се вдетинявай, Тейт — тросна се Дон. — Куршум или ухапване, краят е един и същ, а и това е негово право. Той го разкри, не ние. Ако не беше той, Кат вече да е мъртва и въпреки мнението й за мен, аз не искам това да се случи.
Дон ме погледна право в очите, докато изричаше последното изречение и в погледа му се появи разбиране. Обявяваше примирие, а югуларната вена на Брад Паркър бе разменната монета. Не беше красиво, но това също бе някакво начало.