— Аз съм „за“ пийването — Тейт отново пръв предложи себе си. — Но нали няма да се сърдиш, ако откажа да смуча кръв от езика му, както направи ти?
Боунс се изсмя развеселено.
— Добре тогава. Да вървим в лабораторията, за да може Дон отново да ми сложи тапичка на вената. Ама наистина, старче, ти си толкова въодушевен от кръвта ми, колкото всеки вампир би бил от сочна артерия. Убеден ли си, че не е някаква семейна черта?
— Не е смешно — грубо отвърна Дон и всички се запътихме към лабораторията.
Коридорът, отвеждащ към нея бе пуст, наоколо нямаше никакви служители, така сведохме до минимум мълвата за посещенията на Боунс в сградата. Лаборантите също ги нямаше. Щом стигнахме, Боунс изгледа Тейт преценяващо.
— Готов ли си за подобрения? След първата доза яко ще те поступам, за да видя колко можеш да издържиш.
— Давай — каза Тейт. — Кат ме налага от години. Години. Ти колко изкара с нея? Само шест месеца?
Боунс го сграбчи, определено възнамерявайки да му причини болка, но аз го дръпнах за ръката.
— Престани! Тейт, стига глупости! А ти, Боунс, на колко години си? Защо просто не ти дам един чифт от бикините си, за да си го окачиш на врата? И като те прихване ревността, да ги размахаш пред носа на всеки.
— Да бе, все едно носиш бикини — измърмори Тейт.
Ударих го.
— Не че това ти влиза в работата, но ходя без тях само по време на някоя акция.
Вместо да се ядоса, че Тейт знае подробности за бельото ми, Боунс ме изгледа странно, докато сядаше на стола, който Дон му посочи. Дон извади маркуче и банка и сам вкара иглата, защото доктор Ланг — главният патолог — все още не желаеше да докосва Боунс.
— Котенце, продължаваш ли да ловуваш вампири, без да си слагаш бельо? — попита той, а на лицето му все още се мъдреше същото неразгадаемо изражение.
— Ако аз съм примамката, да, но ако направо елиминираме врага, не. Защо?
Устните му се извиха в нещо като усмивка.
— По-късно ще поговорим за това — отвърна той уклончиво.
Направо побеснях. Когато направеше тази физиономия, значи работата му не беше чиста.
— Кажи ми веднага.
Пет чифта очи го загледаха очаквателно. Само Дон не проявяваше любопитство по отношение на разменените реплики. Неговите очи се бяха залепили за банката, в която системата отвеждаше червената течност.
Устните на Боунс се извиха още по-силно.
— Ами просто можеш да увеличиш съдържанието на гардероба си. Не че те карам, разбира се, но пък аз съм пристрастен. Онова, което ти казах за гащичките, когато подмамваш вампири… ами… Може и да съм преувеличил малко.
— Какво? — ченето ми увисна невярващо.
Погледът на Хуан изразяваше искрено възхищение.
— Накарал си я да ходи без гащички през всичките тези години? Madre de Dios, ето това вече е впечатляващо. Много неща мога да науча от теб, amigo.
— Излъгал си ме!
Не обърнах внимание на похвалата на Хуан и пристъпих напред, насочила към гърдите на Боунс пръст, треперещ от потискан гняв.
— Е, Котенце, не беше точно лъжа. Просто поразкрасих истината. Казах ти, че за вампирите това е неустоимо, и за някои от тях наистина е така. За мен например, винаги когато съм около теб. Наистина, честна дума, никога не съм възнамерявал това да продължи толкова дълго…
Гласът ми потрепери от ярост.
— Ти перверзно, развратно копеле, как можа!
— Отвратителен номер — на мига се съгласи с мен Тейт.
Боунс се пресегна към мен, смеейки се, но аз го шляпнах по ръката.
— Не ме докосвай! Мъртъв си.
— От доста време, отпреди ти да ме срещнеш — съгласи се той, все още усмихнат. — Обичам те, Котенце.
— Не се опитвай да се отървеш. Ще видим дали ще ме обичаш, когато ти го върна.
— Дори тогава ще те обичам — извика след мен Боунс, докато излизах. — Дори тогава.
Гледах съчувствено, докато тръпките разтърсваха Тейт. Бялата чашка, в която бяхме сипали кръвта на Боунс, падна от треперещата му ръка. Боунс го стисна за раменете, докато изцъкленият поглед не напусна лицето на Тейт и не спря да се тресе, започна да диша, сякаш вече нямаше опасност да се задави.