Хенрик Сенкевич
С огън и меч
Книга втора
Тридесет и трета глава
И така пан Скшетуски пътуваше начело на княжеските хоронгви за Збараж, а не за Тарнопол, защото бе дошла нова заповед да отиде там, а по пътя разказваше на верния си слуга собствените си приключения: как бил откаран в плен в Сечта, колко дълго прекарал там и какво изстрадал, докато Хмелницки го пусне. Движеха се бавно, защото, ако и да не караха коли и товари, пътят им минаваше през толкова опустошен край, та трябваше да полагат много големи усилия, за да се снабдяват с храна за хората и конете. Тук-таме срещаха групи изтощени от глад хора, особено жени и деца, които молеха Бога да ги прибере или дори да попаднат в робство у татарите, тъй като там поне ще им дават да ядат, макар и във вериги. А пък беше време за жътва в тая тучна земя, която се къпеше в мляко и мед, но разездите на Кривонос бяха унищожили всичко, което можеше да бъде унищожено, а малкото останали живи жители гризяха кора от дърветата. Едва към Ямпол рицарите влязоха в край, който още не беше пострадал от войната, и сега при по-големи удобства и по-добра храна тръгнаха по-бързо към Збараж, където стигнаха след пет дни поход от Сухожинци.
В Збараж се беше събрал много народ. Княз Йереми бе спрял там с цялата си войска, но освен това бяха надошли много военни и шляхта. Войната беше в ума на всички, само за нея се говореше, градът и околността бяха пълни от въоръжени хора. Миролюбивата партия във Варшава, чиито надежди се крепяха на пан Кишел, брацлавския воевода, наистина не се беше отказала още от преговорите и продължаваше да вярва, че ще може да предотврати бурята, но бе разбрала едно: че преговорите само тогава ще имат резултат, когато бъдат подкрепени от могъща армия.
Затова свикването на сейм за подготовка на кралския избор се извърши при войнствени заплахи и шум, каквито обикновено предхождат буря. Обявено беше организирането на всеобщо опълчение, съсредоточаваха редовната войска и при все че канцлерът и върховните военачалници още вярваха в мира, войнственото настроение надделяваше в душите на шляхтичите. Извършените от Вишньовецки погроми разпалиха въображението. Духовете горяха от жажда да отмъстят на селяните и от жажда да се реваншират за Жълти води, за Корсун, за кръвта на толкова хиляди загинали от мъченическа смърт, за позора и унижението… Името на страшния княз засия със слънчевия блясък на славата. То беше в устата на всички, в сърцата на всички, а редом с това име от бреговете на Балтика, та чак до Дивите поля се носеше зловещата дума: война!
Война! Война! Вещаеха я и знаците по небето, и пламналите човешки лица, и святкащите мечове, и нощният вой на кучетата пред селските хижи, и цвиленето на конете, които надушваха кръв. Война! Цялата по-едра и дребна шляхта по всички земи, в околийските центрове, по именията и селата вадеше от килерите стари ризници и мечове, младежта пееше песни за Йереми, а жените се молеха пред олтара. И тръгна въоръженият народ както от Прусия1 Инфлантия2 така и от Велкополска и многолюдното Мазовше, та чак е-хей до небесните върхове на Татрите и тъмните гори на Бескидите.
А войната беше неизбежна по силата на обстоятелствата. Движението на запорожците и народното въстание на украинските селяни се нуждаеха от някакви по-възвишени лозунги, а не от кланета и грабежи, не от борба срещу крепостничеството и магнатските латифундии. Хмелницки добре бе разбрал това и възползвайки се от тлеещите недоволства, от двойните злоупотребления и потисничеството, каквито никога не липсваха през ония сурови времена, превърна социалната борба в религиозна, разпали фанатизма на народа и още отначало изкопа пропаст между двата лагера — пропаст, която можеше да бъде запълнена само с кръв, а не с пергаменти и преговори.
И в искреното си желание за преговори той искаше да осигури само себе си и собственото си могъщество — а после?… Запорожкият хетман не мислеше какво ще стане после, не гледаше в бъдещето и не го беше грижа за него.
Не разбираше обаче, че тая създадена от него пропаст е толкова голяма, та никакви преговори не ще могат да я премахнат дори за толкова време, колкото би било необходимо за него, за Хмелницки. Прозорлив политик, той не беше отгатнал, че няма да може спокойно да се ползва от кървавите плодове на своя живот.
А пък беше лесно да се отгатне, че там, където хиляди се изправят едни срещу други, там пергамент за писане на актовете ще бъдат бойните поля, а перо — мечовете и копията.
И така, по силата на нещата събитията се развиваха към война. И дори простите хора, водени само от инстинкта, отгатваха, че не може да бъде другояче, а в цялата Жечпосполита все повече обръщаха очи към Йереми, който още отначало проповядваше война на живот и смърт. В сянката на тая исполинска фигура все повече избледняваха канцлерът, брацлавският воевода и върховните военачалници, а между тях и княз Доминик, провъзгласен за върховен вожд. Техният авторитет и влияние намаляваха и отслабваше послушанието към властта, която те представляваха. Те заповядаха на войската и шляхтата да тръгнат към Лвов, а после към Глиняни.