— Дявол да те вземе! Ще приказваш ли най-сетне? — избухна Заглоба.
— А пък ваша милост се сърди веднага! Ще приказвам, разбира се, щом ваша милост панове искате, нали е ваше право да заповядвате, а мой дълг да слушам, затова съм слуга. Но вече виждам, че трябва да разкажа подробно всичко отначало…
— Почни отначало!
— Ваша милост панове, помните, че когато дойде вестта за падането на Бар, на нас ни се струваше, че с княгинята вече е свършено. Тогава аз се върнах в Женджан при родителите си и при дядо, който е вече на деветдесет години… точно ли казвам… не! На деветдесет и една.
— Нека са и деветстотин!… — измърмори Заглоба.
— Да му даде Бог колкото може повече! Благодаря на ваша милост за добрата дума — отвърна Женджан. — Та тогава се върнах вкъщи, за да отнеса на родителите си онова, което бях събрал с Божия помощ между разбойниците. Вие вече знаете, че миналата година казаците ме сгащиха в Чигирин, но ме смятаха за свой, понеже се грижих за ранения Богун и много се бяхме сближили, та тогава купувах туй-онуй от тия разбойници — кое сребро, кое скъпоценности…
— Знаем, знаем! — каза Володийовски.
— Та отидох при родителите си, които ме посрещнаха с радост и не искаха да повярват на очите си, когато им показах всичко, което бях събрал. Трябваше да се закълна пред дядо, че по честен път съм се сдобил с всичко това. И едва тогава се зарадваха, защото трябва да знаете, ваша милост панове, че те водят дела с Яворските за една круша, която расте на междата и половината й клони са над землището на Яворските, а половината над нашето. И когато Яворските я тръскат, и нашите круши падат, а много попадат на междата. Тогава те казват, че които са паднали на междата, са техни, а ние…
— Селяко, не ме карай да кипвам — рече Заглоба — и не говори неща, които нямат нищо общо с работата!…
— Извинявай, ваша милост, преди всичко аз не съм селяк, а шляхтич, макар и беден, но с герб, което ще кажат на ваша милост и пан поручик Володийовски, и пан Подбипента като познати на пан Скшетуски, и второ — тая разпра продължава вече петдесет години…
Заглоба стисна зъби и си даде дума, че повече няма да се обажда.
— Добре, гълъбчето ми — каза сладко пан Лонгинус, — но ти разкажи за Богун, а не за крушите.
— За Богун ли? — каза Женджан. — Добре, за Богун. Та Богун, ваша милост, при все че в Чигирин ме преби, мисли, че няма по-верен слуга и приятел от мене, понеже — което си е право — го гледах, превързвах още когато князете Курцевич го бяха изпонакълцали. Излъгах го тогава, че вече не желая да служа на пановете, предпочитам да бъда с казаците, защото имам по-голяма полза от тях, и той ми повярва. Та и как нямаше да ми повярва, когато го излекувах?! Така той ме обикна страшно и — което си е право — ме възнагради щедро, без да знае, че аз съм се заклел да му отмъстя за злото в Чигирин и че ако не го наръгах с нож, то е, защото съм шляхтич и не ми прилича легнал в леглото неприятел да ръгам като свиня.
— Добре, добре — рече Володийовски. — И това също знаем, но как го намери сега?
— То, виждате ли, ваша милост, беше така: след като притиснахме Яворските — те ще тръгнат с просяшка тояга, не може да бъде другояче, — аз си помислих: „Е, време е и за мене да потърся Богун и да му платя за злото, което ми причини.“ Доверих тайната си на родителите и на дядо, а той, нали пипето му още сече, казва: „Щом си се заклел, върви, иначе ще бъдеш мухльо.“ И аз тръгнах, защото си помислих и това, че ако намеря Богун, тогава и за княгинята ще узная нещо, ако е жива, а после, като го застрелям и отида при моя господар с новина, също няма да остана без награда!
— Разбира се, че няма! Ние също ще те възнаградим — каза Володийовски.
— А от мене, братче, вече имаш конче със сбруя — добави Лонгинус.
— Благодаря покорно, ваша милост панове — каза зарадваният прислужник, — защото е редно човек да получава награда за добра вест, а пък аз няма да пропия това, което получа от някого.
— Хващат ме вече братята! — измърмори Заглоба.
— Та ти тръгна значи от къщи… — подсказа Володийовски.
— Тръгнах значи от къщи — продължи Женджан — и отново си мисля накъде да поема. Най-добре към Збараж, че оттам и до Богун не е далеко, а и по-лесно ще разбера нещо за моя господар. И тогава тръгвам през Бяла и Влодава, а във Влодава спрях на почивка, че конете ми бяха вече много уморени. Там пък имаше панаир, всички странноприемници пълни с шляхтичи, та почнах да обикалям къщите, но и там, шляхтичи. Най-сетне един евреин ми казва: „Аз имах стая, но я взе един ранен шляхтич!“ „Е, казвам, тъкмо за мен, аз разбирам от рани, а пък вашият бръснар, както обикновено е на панаир, сигурно не може да сколаса с всичко.“ Евреинът каза, че шляхтичът се превързвал сам и не искал да вижда никого, но после отиде да попита. Изглежда обаче, оня е бил по-зле, защото казал да ме пусне. Влизам аз и кого да видя в леглото — Богун!