— Мъчно ми е… — каза литовецът.
— Мъка не мъка, трябва да останеш. Когато тръгнем да събираме гнезда от дърветата, ще вземем и ваша милост, но сега — не.
— Противно е да се слуша.
— Я дай да те цункам, ваша милост, защото ми е весело на сърцето, но остани. Само още едно нещо, ваша милост панове. То е от най-голямо значение: тайна — да се не чуе между войниците, а от тях да се пренесе сред селяните. Никому нито дума!
— О, а на княза?
— Княза го няма.
— А на пан Скшетуски, ако се върне?
— Тъкмо на него нито дума, защото веднага ще хукне подир нас. Той ще има достатъчно време да се радва, но да го пази Бог от ново разочарование — тогава би загубил ума си. Честна дума, панове, че никой няма да продума нищо.
— Честна дума! — каза Подбипента.
— Честна дума!
— А сега да благодарим на Бога.
Като каза това, Заглоба коленичи пръв, а след него другите и се молиха дълго и горещо.
Петдесет и пета глава
Князът наистина бе заминал преди няколко дни за Замошч, за да събира нови войски, и не го очакваха да се върне скоро, затова Володийовски, Заглоба и Женджан тръгнаха, без да знае никой и в най-дълбока тайна, в която от останалите в Збараж хора беше посветен само пан Лонгинус, но и той, обвързан с честната дума, мълчеше като заговорник.
Вершул и другите офицери знаеха за смъртта на княгинята и не предполагаха заминаването на малкия рицар и Заглоба да има каквато и да било връзка с годеницата на нещастния Скшетуски, а по-скоро смятаха, че двамата приятели са решили да отидат при него, още повече че с тях беше и Женджан, за когото знаеха, че служи при Скшетуски. А те заминаха направо за Хлебановка и там се готвеха за похода си.
Заглоба преди всичко купи с парите, взети на заем от Лонгинус, пет едри подолски коня, годни за далечни походи и много харесвани от полските конници и казашките старейшини; такъв кон можеше цял ден да тича подир татарския жребец, а с бързината си надминаваше дори турските коне, от които беше по-издръжлив при всякакви промени на времето — и в студени нощи, и в дъждове. С такива именно пет бегача се снабди пан Заглоба; освен това той купи за себе си, за другарите си, както и за княгинята хубави казашки дрехи. Женджан се зае да се погрижи за съдържанието на дисагите и когато всичко беше вече предвидено и готово, тръгнаха на път, като се отдадоха под закрилата на Бога и на Свети Николай, покровител на девойките.
Така преоблечени, те лесно можеха да минат за някакви казашки атамани и често се случваше да ги спират войници от полските гарнизони и стражи, пръснати чак към Каменец — но при тях пан Заглоба се легитимираше лесно. Те дълго време пътуваха през безопасна местност, защото беше заета от хоронгвите на военачалника Лянцкоронски, който се приближаваше бавно към Бар, за да му бъдат под око казашките групи, които се събираха там. Всички вече знаеха, че от преговорите няма да излезе нищо, следователно войната надвисваше над страната, при все че главните сили още не бяха се раздвижили. Переяславското примирие свърши на Петдесетница; партизанската война всъщност не беше преставала никога, а сега се засили — и от двете страни само чакаха да се даде знак. В това време пролетта се усмихна над степите. Отъпканата от конските копита земя се покри със стръкчета трева и цветя, поникнали от телата на падналите рицари. В лазура над бойните поля се рееха чучулиги; във висините се носеха с крясък най-различни птици; под топлия повей на вятъра разлетите води се бръчкаха като лъскави люспи, а вечер жабите, които се къпеха в затоплените вълни, до късна нощ водеха радостни разговори.
Изглеждаше, че самата природа желае да излекува раните, да успокои болките, да скрие гробовете под цветята. Светло беше и на небето, и на земята, свежо, въздушно, весело, а цялата степ блестеше като златоткан губер, сияеше като дъга или полски колан, върху който сръчна работничка майсторски е съчетала всичките цветове. Степта трептеше от птици и над нея се носеше просторен вятър, който суши водата и прави човешките лица мургави.