— За Черемис не възразявам, но за жената е достатъчно да я завържем.
— Как ще я вържеш, ваша милост! Тя е толкова силна, че ризница разкъсва като риза и с ръка троши подкова. Може би само пан Подбипента би се справил с нея, но не и ние. Остави се, ваша милост, за нея аз имам светен куршум, нека най-сетне и на тая дяволска дъщеря да й дойде черният час, иначе ще лети подир нас като вълчица и така ще вие и ще събере казаците, та сигурно не само княгинята, но и собствените си глави няма да опазим.
В подобни разговори и съвещания минаваше времето им по пътя, пътуваха бързо и отминаваха градчета, села, хутори и могили. Отиваха през Ярмолинци към Бар и едва оттам щяха да завият встрани към Ямпол и Днестър. Те минаха през тия места, където някога Володийовски беше победил Богун и бе освободил пан Заглоба от неговите ръце. Попаднаха дори на същия хутор и спряха да пренощуват в него. Понякога им се налагаше да нощуват и под открито небе, в степта, тогава пан Заглоба ги забавляваше с разкази за своите някогашни приключения — за такива, които се бяха случили, и за други, които изобщо не се бяха случвали. Но най-много разговаряха за княгинята и за нейното близко освобождаване от робството й при магьосницата.
Най-сетне те излязоха от областите, които бяха под контрола на гарнизоните и хоронгвите на Лянцкоронски, и се озоваха в казашки край, където не бяха останали никакви ляхи, защото тия, които не бяха избягали, бяха изтребени с огън и меч. Свърши май и настъпи зноен юни, а те едва бяха изминали една трета от пътя, който беше дълъг и труден. За щастие от страна на казаците не ги заплашваше никаква опасност. Пред селските бунтовнически групи изобщо не се легитимираха, защото те най-често ги вземаха за запорожки офицери. Все пак от време на време ги питаха що за хора са и тогава, ако тоя, който ги питаше, бе низовец, пан Заглоба показваше пернача на Богун, а ако беше обикновен селски главорез, той, без да слиза от коня, го риташе с крак в гърдите и го събаряше на земята, тогава другите веднага им даваха път, като мислеха не само че свой човек пътува, но и че е някой много високопоставен, щом бие. „Може да е Кривонос, Бурлай или самият бащица Хмелницки!“
Въпреки това пан Заглоба се оплакваше от славата на Богун, защото низовци твърде им досаждаха с въпросите си за него и понякога много ги бавеха. Обикновено въпросите здрав ли е, жив ли е, нямаха край, защото вестта за неговата смърт се беше разнесла чак до Ягорлик и до праговете. А когато нашите пътници казваха, че е здрав и освободен и че те са именно негови пратеници, тогава ги целуваха и черпеха; пред тях се отваряха всички сърца и дори кесиите, което хитрият слуга на пан Скшетуски не изпускаше да използва.
В Ямпол ги прие Бурлай, стар и славен полковник, който чакаше тук буджашките татари с войска от низовци и със селяни. Преди години той беше учил Богун на военния занаят; с него бяха ходили на черноморските походи и при един такъв поход заедно бяха ограбили Синоп, затова Бурлай обичаше Богун като син и прие сърдечно неговите пратеници, без да проявява ни най-малко недоверие, особено защото миналата година беше виждал Женджан при него. Напротив, като узна, че Богун е жив и отива към Волин, от радост даде на пратениците пир, на който сам се напи.
Пан Заглоба се страхуваше да не би Женджан, като си пийне, да издрънка нещо непотребно, но се оказа, че хитрият като лисица слуга така умее да се държи, та говори истината само тогава, когато може да се каже, и с това не излагаше работата, а печелеше още по-голямо доверие. За нашите рицари обаче беше странно да слушат тия разговори, водени с някаква страхотна откровеност, в които техните имена се преплитаха често.
— Ние чухме — казваше Бурлай, — че Богун бил съсечен при двубой. А не знаете ли кой го е съсякъл?
— Володийовски, офицер на княз Йереми — отговори спокойно Женджан.
— Ей, да мога да го пипна, ще му платя за нашия сокол. Кожата ще му одера!
При тия думи пан Володийовски мръдна с русите си като овесена слама мустаци и така изгледа Бурлай, както хрът поглежда към вълк, когато не му дават да му прегризе гърлото, а Женджан подхвърли:
— Нали затова, ваша милост полковник, ви казвам името му. „Триста дяволи да го вземат това момче!“ — помисли си пан Заглоба.
— Но той не е толкова виновен — продължи Женджан, — защото Богун сам го извикал на дуел, без да знае какъв майстор предизвиква. Там е бил и друг шляхтич, най-големият враг на Богун, който веднъж вече беше изтръгнал княгинята от ръцете му.
— Кой е той?
— О! Един дърт пияница, който в Чигирин се увърташе около нашия атаман и се преструваше на негов добър приятел.