— Какъв изпечен, та препечен хитрец! — възкликна пан Заглоба, като се обърна към Володийовски. — Мислех, че заедно с мене и хитрините ми ще отидат в гроба, но виждам, че тоя е още по-голям дявол. Покрай хитростта на тоя слуга ние ще освободим княгинята от Богуновото робство с разрешението на Богун и с конете на Бурлай! Видял ли е някой някога подобно нещо? А наглед пукната пара не бих дал за тоя хлапак.
Женджан се усмихна със задоволство и отвърна:
— Че лошо ли е, ваша милост?
— Хареса ми и ако не беше твоята алчност, щях да те взема на служба при мене, но щом изигра Бурлай, ще ти простя и за това, дето ме нарече пияница.
— Аз не съм те нарекъл така, ваша милост, а Богун.
— Затова и Бог го наказа — отвърна Заглоба.
В такива разговори им мина сутринта, а когато слънцето се изкачи високо на небосвода, те станаха сериозни, защото подир няколко часа щяха да видят Валадинка. След дълго пътуване най-сетне бяха пред целта, но безпокойство, естествено при подобни случаи, се прокрадна в сърцата им. Дали Елена е още жива? А ако е жива, дали ще я намерят в дола? Горпина е могла да я отведе или в последния момент може да я скрие някъде в неизвестните гънки на дола, или да я убие. Пречките не бяха още преодолени, всички опасности не бяха минали. Наистина те имаха всички белези, по които Горпина трябваше да ги познае като пратеници на Богун, изпълнители на неговата воля, но ако дяволите или духовете я предупредят? От това най-много се страхуваше Женджан, а и пан Заглоба, при все че се смяташе за опитен в магьосническото изкуство, не мислеше за това без тревога. Защото в такъв случай биха намерили дола пуст или — още по-лошо — казаци от Рашков, скрити там в засада. Сърцата им биеха все по-силно и когато най-сетне след още няколко часа път от високия бряг на един дол видяха лъсналата отдалече водна лента, бузестото лице на Женджан леко побледня.
— Това е Валадинка! — рече той с приглушен глас.
— Нима? — попита също така тихо Заглоба. — Значи сме близо вече!…
— Дано само Бог ни опази! — отвърна Женджан. — Ваша милост, започни заклинанията, защото страшно се боя!
— Глупости, заклинания! Да направим кръстен знак над реката и долищата — това повече ще помогне.
Пан Володийовски беше най-спокоен от всички, но мълчеше; само прегледа внимателно пистолета си и отново му сипна барут, след което попипа дали сабята излиза леко от ножницата.
— И аз имам светен куршум в ей тоя пистолет — каза Женджан. — В името на Отца и Сина и Светаго духа! Да вървим!
След някое време те се намериха на брега на рекичката и обърнаха конете си по посока на течението. Тук пан Володийовски се спря за малко и рече:
— Женджан да вземе пернача, защото магьосницата познава него, и пръв да влезе във връзка с нея, за да не се уплаши от нас и да не избяга с княгинята в някоя дупка.
— Правете каквото искате, ваша милост панове, но аз няма да тръгна пръв — каза Женджан.
— Тогава върви последен, търтей такъв!
След тия думи пан Володийовски тръгна пръв, зад него яздеше пан Заглоба, а последен с товарните коне вървеше Женджан и се оглеждаше неспокойно на всички страни. Конските копита тропаха по камъните, наоколо цареше глуха пустинна тишина, само скакалци и щурци, скрити в дупки и цепнатини, свиреха високо, защото денят беше зноен, при все че слънцето бе вече слязло доста на запад. Най-сетне конниците стигнаха до едно обло като обърнат рицарски щит възвишение, над което разпаднали се и изветрели скали образуваха форми, подобни на развалини, на порутени къщи и черковни кули; човек би помислил, че това е замък или град, разрушен вчера от неприятеля. Женджан погледна и побутна пан Заглоба.
— Това е Враже оброчище — каза той, — познавам го, че Богун ми го е описвал. Оттук нощем никой не може да мине жив.
— Ако не може да мине пеш, може би пък ще мине на кон — отвърна Заглоба. — Тю! Какъв проклет край! Но поне сме на прав път!
— Вече не е далеко! — каза Женджан.
— Слава Богу! — отговори пан Заглоба и мисълта му се понесе към княгинята.
Беше му някак странно на душата и като виждаше тия диви брегове на Валадинка, тия затънтени пущинаци, почти не вярваше, че княгинята може да бъде толкова близко — тя, заради която беше минал през толкова приключения и опасности и която така бе обикнал, че когато дойде вестта за нейната смърт, сам не знаеше какво да прави с живота си и със старостта си.
Но, от друга страна, човек привиква дори с нещастието, а пан Заглоба от толкова време бе живял с мисълта, че тя е отвлечена, че се намира далече и в ръцете на Богун, та сега не смееше да си каже: „Ето идва вече краят на мъките, краят на търсенията, идва времето на блаженство и спокойствие.“ При това и други въпроси се блъскаха в главата му: какво ще каже тя, когато го види? Дали няма да се облее в сълзи? Защото това спасение след толкова дълго и тежко робство ще й се стовари като гръм от ясно небе. „Неизповедими са пътищата Господни — мислеше Заглоба — и той ще съумее така да свърже всичко, че да възтържествува добродетелта и да се изобличи неправдата.“ Бог най-напред даде Женджан в ръцете на Богун, а после направи от тях неприятели. Бог нареди така, че жестоката майка войната извика дивия атаман от тая пустош, в която като вълк беше отнесъл плячката си, Бог по-късно го даде в ръцете на Володийовски и отново го срещна с Женджан и всичко се нареди така, че ето сега, когато там Елена може да губи последна надежда и вече отникъде, отникъде не очаква помощ — помощта е съвсем близко! „Свършват се твоите ридания, щерко моя — мислеше по-нататък Заглоба, — и скоро за тебе ще дойде безкрайна радост. О, и тя ще бъде благодарна, ще вдига молитвено ръце, ще благодари!“