В тоя миг момичето застана като живо пред очите на пан Заглоба — шляхтичът се разчувства силно и потъна цял в размисъл за това, което щеше да се случи след малко.
Изведнъж Женджан го дръпна отзад за ръкава.
— Ваша милост!
— Какво има? — попита Заглоба, недоволен, че му прекъснаха мислите.
— Видя ли, ваша милост? Вълк пребяга пред нас.
— И какво от това?
— Но дали е било вълк?
— Иди го питай.
В тоя миг Володийовски спря коня си.
— Дали не сме сбъркали пътя? — попита той. — Нали вече трябваше да сме стигнали.
— Не! — отвърна Женджан. — Движим се така, както казваше Богун. Де да беше свършило вече всичко.
— Скоро ще свърши, ако се движим добре.
— Бих искал, ваша милост панове, да ви помоля още, когато аз разговарям с магьосницата, да следите оня, Черемис. Казват, че бил страшен изрод, но стрелял великолепно с пушка.
— Не се бой — карай! Едва изминаха няколко десетки крачки и конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Кожата на Женджан изпръхна като на гущер, понеже, той очакваше, че всеки момент иззад чупките на скалата ще се разнесе вой на вампир или ще се покаже някаква отвратителна и непозната муцуна — но се разбра, че конете пръхтят само защото минават до самото леговище на оня вълк, който преди малко така бе разтревожил слугата. Наоколо беше тихо; дори щурците бяха престанали да свирят, тъй като и слънцето вече се беше спуснало към другия край на небето. Женджан се прекръсти и успокои. Внезапно Володийовски спря коня си.
— Виждам дол — рече той, — гърлото му е запушено със скала, а в скалата има отвор.
— В името на Отца и Сина и Светаго духа — прошепна Женджан, — това е!
— След мен! — изкомандва пан Михал и обърна коня на място. След малко спряха пред отвора и преминаха като под каменен свод. Пред тях се откри дълбок дол, гъсто обрасъл отстрани, който в далечината се разширяваше в доста просторна полукръгла равнинка, сякаш обградена с грамадни стени.
Женджан започна да вика колкото му глас държи:
— Богун! Богун! Здравей, вещице! Здравей! Богун! Богун!
Спряха конете и стояха така известно време в мълчание, след което слугата отново почна да вика:
— Богун! Богун!…
Отдалече се чу кучешки лай.
— Богун! Богун!…
По левия ръб на дола, върху който падаха червените и златни лъчи на слънцето, зашумоляха гъстите храсти от глог и трънки и след малко почти на самия връх на склона се появи някаква човешка фигура, която се наведе, заслони очи с ръка и се загледа внимателно в пристигналите.
— Това е Горпина! — каза Женджан и като сви длани около устата си, за трети път започна да вика: — Богун! Богун!
Горпина започна да слиза, вървеше и се извиваше назад, за да запази равновесие. Тя вървеше бързо, а след нея се спускаше някакво малко, плещесто човече с дълга турска пушка в ръка; храстите се чупеха под грамадните стъпала на вещицата, камъни се търкаляха изпод тях към дъното на дола и гърмяха, а тя, наведена, обляна от червените блясъци на слънцето, наистина изглеждаше като някакво грамадно, свръхестествено същество.
— Кои сте вие? — попита тя със силен глас и се спря на дъното на дола.
— Как си мари, пачавро? — каза Женджан, който при вида на хора, а не на духове си възвърна обичайното спокойствие.