— Затвори си муцуната! — извика казакът разярен. — Ами тя като се убие, тогава какво? Ще те разкъсам тогава, ще те разкъсам, главата ти в камъните ще разбия, хората ще хапя като куче! Аз бих дал душата си за нея, казашката си слава бих дал, бих избягал хей там зад Ягорлик, далеч от полковете, за да съм с нея, с нея да живея, при нея да умирам… Ето това е! А тя се мушна с нож. И защо се мушна? По моя вина! С нож да се намушка! Чуваш ли?
— Нищо няма да й стане. Няма да умре.
— Ако умре, ще те закова с гвоздеи за вратата.
— Ти нямаш никаква власт над мене.
— Нямам, нямам. Аз бих предпочел мене да беше намушкала, да ме беше убила, това би било по-добро.
— Глупава ляшка. Да беше се привързала доброволно към тебе. Къде ще намери по-добър?
— Направи ти това, тогава гърне дукати ще ти изсипя и второ с бисери. Ние взехме голяма плячка от Бар, а и преди това сме вземали.
— Ти си богат като княз Ярема. И си славен. Казват, че сам Кривонос се страхува от тебе.
Казакът махна с ръка.
— Каква ми е ползата от това, когато ме боли сърцето…
И отново настана мълчание. Брегът на реката ставаше все по-див и пуст. Бялата светлина на луната придаваше фантастични форми на дърветата и скалите. Най-сетне Горпина каза:
— Тук е Враже оброчище. Трябва да се движим заедно.
— Защо?
— Тук е нечисто място.
Спряха конете и след малко групата, която вървеше отзад, се присъедини към тях.
Богун се надигна на стремената и надникна в люлката.
— Спи ли? — попита той.
— Спи сладко като дете — отговори един стар казак.
— Аз й дадох нещо за сън — отвърна вещицата.
— Бавно, внимателно — казваше Богун, впил очи в приспаната, — за да не я разбудите. Месецът наднича право в лицето й, сърчицето ми.
— Слабо свети, няма да я събуди — прошепна един от молойците. И групата продължи пътя си. Скоро стигнаха при Враже оброчище.
Това беше могила до самата река, ниска, обла като захлупен на земята щит. Луната я обливаше цяла със светлина и осветяваше белите, разхвърляни навсякъде по нея камъни. На места те бяха поотделно, на места образуваха купчини, сякаш остатъци от някакви постройки, от разрушени замъци и черкви. Другаде стърчаха каменни плочи, забити в земята като надгробни паметници. Цялото възвишение приличаше на една грамадна руина. И може би някога отдавна, през времето на Ягело, тук е кипял човешки живот; но днес това възвишение и цялата околност чак отвъд Рашков беше глух пущинак, в който живееха само диви зверове, а нощем прокълнати духове играеха своите хора.
Пътниците едва се бяха изкачили до половината височина на могилата и лекият досега повей се превърна в истински вихър, който започна да духа по могилата с някакво мрачно и злокобно съскане. Тогава на молойците се стори, че между развалините се обаждат някакви тежки въздишки, които сякаш излизат от смазани гърди, някакви жални стонове, някакви смехове, плачове и хленч на деца. Цялата могила почна да оживява, да вика с разни гласове. Иззад камъните сякаш надничаха високи тъмни фигури; сенки с чудновати форми се плъзгаха тихо между камъните; сред полумрака в далечината святкаха някакви светлинки, подобни на вълчи очи; най-сетне от другия край на възвишението между най-гъстите купища руини се обади нисък гърлен вой, после друг му отговори.
— Върколаци ли? — прошепна един млад казак, като се обърна към стария есаул.
— Не, това са вампири — отговори есаулът още по-тихо.
— О! Господи, помилуй! — възкликнаха другите уплашено, свалиха фуражки и започнаха да се кръстят набожно.
Конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Горпина, която вървеше начело на групата, мърмореше полугласно неразбираеми думи, сякаш някаква дяволска молитва. Едва когато стигнаха до другия край на могилата, тя се обърна и рече:
— Е, свърши се. Тук е вече чисто. Трябваше да ги държа със заклинания, защото са много гладни.
Въздишка на облекчение се изтръгна от всички гърди. Богун и Горпина отново излязоха напред, а молойците, които преди малко затаяваха дъх, започнаха да си шепнат и разговарят. Всеки си припомняше какво му се е случвало някога с духове или вампири.
— Ако не беше Горпина, нямаше да минем — каза един.
— Силна вещица!
— А нашият атаман и от дявол не се страхува. Не гледаше, не слушаше, само се взираше в любимата си.
— Ако му се бе случило това, което се случи на мен, нямаше да е толкова сигурен — каза старият есаул.