— Ти си слугата на Богун, нали? Ти! Познавам те! Хей, малкият! А тези какви са?
— Другари на Богун.
— Хубава вещица — измърмори под мустак пан Михал.
— А защо сте дошли тук?
— Ето пернач, нож и пръстен — знаеш какво значи това. Великанката взе знаците в ръка и започна да ги разглежда внимателно, а после каза:
— Същите са! За княгинята ли сте дошли?
— Да. Тя здрава ли е?
— Здрава. А защо Богун не дойде сам?
— Богун е ранен.
— Ранен? Аз видях това при воденичното колело.
— Щом си видяла, защо питаш? Лъжеш, бурия такава! — каза Женджан фамилиарно.
Вещицата показа в усмивка белите си като на вълк зъби и като сви ръка в пестник, мушна Женджан в хълбока.
— Хей, малкият!
— Я се махай!
— Не ми отказвай! Целуни ме! Хайде! А кога ще вземете княгинята?
— Веднага, само да починат конете.
— Вземайте я! И аз ще дойда с вас.
— Ти пък защо?
— На моя брат е писано смърт. Ляхите ще го набучат на кол. Ще дойда с вас.
Женджан се наведе на седлото, уж за да разговаря по-лесно с великанката, но незабелязано сложи ръката си върху пистолета.
— Черемис, Черемис! — извика той, за да насочи вниманието на своите другари към джуджето.
— Защо го викаш? Езикът му е отрязан.
— Аз не го викам, а се възхищавам от хубостта му. Ти няма да го изоставиш — той е твой мъж.
— Той е мой пес.
— Вие само двамата ли сте в дола?
— Двамата — княгинята е трета!
— Добре тогава. Няма да го изоставиш.
— Казах ти, че ще дойда с вас.
— А аз ти казвам, че ще останеш.
В гласа на слугата имаше нещо такова, та великанката се обърна на място с неспокойно лице, защото в душата й внезапно нахлу подозрение.
— Ти какво? — каза тя.
— Ето какво! — отвърна Женджан и гръмна с пистолета между гърдите й толкова отблизо, че за миг димът я покри напълно.
Горпина се дръпна назад с разперени ръце; очите й изскочиха от орбитите, някакъв нечовешки крясък излезе от гърлото й, тя се олюля и се просна възнак.
В същия миг пан Заглоба така удари Черемис със сабята си по главата, че костта изскърца под острието; ужасното джудже не издаде и стон, само се сви на кълбо като червей и започна да трепери, а пръстите на ръцете му се отваряха и затваряха като нокти на умиращ рис.
Заглоба избърса кървавата си сабя с полата на жупана, а Женджан скочи от коня, грабна един камък и го хвърли върху широката гръд на Горпина, после започна да търси нещо в пазвата си.
Грамадното тяло на вещицата още риташе земята, конвулсия изкриви страхотно лицето й, оголените зъби се покриха с кървава пяна, а от гърлото излизаше глухо хъркане.
В това време слугата извади от пазвата си късче светен тебешир, направи с него кръст на камъка и каза:
— Сега няма да стане.
После скочи на коня си.
— Напред! — изкомандва пан Володийовски.
Полетяха и се понесоха като вихър покрай потока, който течеше по средата на дола; отминаха пръснати нарядко по пътя дъбове и пред очите им се появи къща, по-нататък висока воденица, чието влажно колело лъщеше като червена звезда под лъчите на слънцето. При къщата две огромни черни кучета, вързани в ъглите, скачаха към тях, лаеха яростно и виеха. Пан Володийовски яздеше пръв и пръв долетя. Той скочи от коня, а после изтърча до входната врата, ритна я с крак и се втурна в пруста… като дрънкаше със сабята си.
От пруста надясно през отворената врата се виждаше просторна стая, пълна с трески, с огнище в средата, изпълнена с дим; вратата отляво беше затворена. „Тя трябва да е там!“ — помисли пан Володийовски и скочи към тая врата.
Дръпна я, отвори — стъпи на прага и застана като закован.
В дъното на стаята, с ръка, облегната на ръба на леглото, стоеше Елена Курцевич, бледа, с разпусната върху плещите и раменете коса, а ужасените й очи, впити във Володийовски, питаха: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“ Защото тя никога по-рано не беше виждала малкия рицар. А той се смая, като видя тая красота и тази стая, покрита с кадифе и златошити тъкани. Най-сетне Володийовски се оборави и каза бързешком:
— Не бой се, ваша милост панно, ние сме приятели на Скшетуски!
Тогава княгинята се хвърли на колене.
— Спасете ме! — викаше тя, скръстила умолително ръце.
Но в същия миг се втурна и пан Заглоба, цял разтресен, червен, задъхан.