— А какво ви се случи, чичо Овсивуй?
— Отивах аз веднъж от Рейментаровка за Гуляйпол, и то нощем край гробища. Изведнъж гледам: отзад нещо скочи от гроба върху седлото. Огледах се: дете — синичко, бледичко!… Навярно татари са го карали с майка му в робство и то е умряло, без да бъде кръстено. Очичките му горят като свещици и плаче ли, плаче! Скочи от седлото на врата ми и усещам, че ме хапе зад ухото. О, Господи! Вампир! Но нали съм слугувал дълго време във Влашко, където има повече вампири, отколкото хора, те знаят цяр срещу тях. Скочих от коня и забих кинжала си в земята. „Махай се! Изчезвай!“ А то изстена, хвана се за дръжката на кинжала и по острието се плъзна в моравата. Рязнах на земята кръстен знак и продължих пътя си.
— Значи във Влашко има много вампири, чичо?
— Всеки втори влах след смъртта си вампирясва. А влашките вампири са най-лоши от всички. Там ги наричат бруколаци.
— А кой е по-силен, чичо: дяволът или вампирът?
— Дяволът е по-силен, но вампирът е по-упорит. Дяволът, като успееш да го овладееш, ще ти служи, а вампирът за нищо не става, само за кръв души. Но все пак дяволът е атаман на вампирите.
— Но Горпина командва и дяволите.
— Разбира се. Докато е жива, ще ги командва. Ако тя нямаше власт над тях, атаманът нямаше да й предаде своята кукувичка, защото бруколаците са най-лакоми за моминска кръв.
— Аз пък съм чувал, че те нямат достъп до невинна душа.
— До душата нямат, но до тялото имат.
— Ой, жалко би било за хубавицата! Тя е кръв и мляко! Знаел е нашият бащица какво да вземе от Бар.
Овсивуй млясна с език.
— Не ще и дума, златна ляшка.
— А мене, чичо, ми е жал за нея — каза младият казак. — Когато я слагахме в люлката, тя скръсти ръце като за молитва и само молеше: „Убий ме, казва, не ме зачерняй, казва, мене, нещастна!“
— Няма да й бъде лошо.
По-нататъшният разговор беше прекъснат от приближаването на Горпина.
— Хей, молойци — каза вещицата. — Това са Татарски поляни, но вие не се страхувайте, защото тук е страшно само през една нощ в годината. Дяволски дол и моят хутор са вече близо.
Скоро се чу кучешки лай. Групата влезе в гърлото на дола, който беше напречен на реката и толкова тесен, та едва четири конника можеха да се движат един до друг в него. В дъното на дола течеше поточе, което блестеше като змия при лунната светлина и се спускаше бързо към реката. Но колкото по̀ навлизаше групата, стръмните и урвести стени се разширяваха навътре и се образуваше доста просторен валог, който се издигаше леко нагоре и бе обграден от скали. Тук-таме растяха високи дървета. Тук не вееше вятър. От дърветата падаха дълги черни сенки, а по облените от лунната светлина места блестяха силно някакви обли или продълговати предмети, в които молойците със страх разпознаха човешки черепи и пищяли. Затова се оглеждаха настръхнали наоколо и се кръстеха от време на време. Ненадейно в далечината между дърветата блесна светлинка и веднага дотърчаха две кучета, страшни, огромни, черни, с пламнали очи, които лаеха и виеха при вида на хората и конете. Гласът на Горпина най-сетне ги умири и те започнаха да тичат около конниците, като при това хъхреха и пъхтяха от умора.
— Чудна работа — шепнеха молойците.
— Това не са кучета — измърмори старият Овсивуй с глас, който издаваше дълбока убеденост.
В това време иззад дърветата се показа къща, зад нея обор, а по-нататък и по-нагоре още една тъмна постройка. Наглед къщата беше солидна и голяма, а прозорците светеха.
— Това е моето седалище — каза Горпина на Богун, — а там е воденицата, която меле жито само за нас, но аз съм врачка и врачувам на водата при воденичното колело. Ще поврачувам и на тебе. Момата ще живее в гостната, но щом искаш да украсиш стените, засега ще трябва да я сложим в другата част на къщата. Спирайте и слезте от конете!
Групата се спря, а Горпина започна да вика:
— Черемис! Хуку! Хуку! Черемис!
Някаква фигура със снопче запалена борина в ръка излезе пред къщата, вдигна огъня нагоре и загледа мълчаливо пристигналите.
Това беше стар човек, страхотно грозен, дребен, почти джудже, с плоско квадратно лице и с полегати очи като цепки.
— Какъв дявол си ти? — попита го Богун.
— Ти не го питай — каза момичето. — Езикът му е отрязан.
— Ела по-близо.
— Слушай — продължи Горпина, — а не може ли да пренесем момата във воденицата? Тук молойците ще нареждат гостната и ще забиват гвоздеи, та тя ще се събуди.
Казаците слязоха от конете и започнаха внимателно да отвързват люлката. Сам Богун следеше с най-голяма грижа всичко и сам крепеше люлката откъм главата, когато я пренасяха във воденицата. Джуджето вървеше напред и светеше с борината. Княгинята, упоена от Горпина с приспивна билка, изобщо не се събуди, само клепачите й трепкаха леко при светлината на факлата. Лицето й се оживяваше от тия червени блясъци. Може би някакви чудесни сънища сънуваше девойката, защото се усмихваше сладко през време на тоя поход, който приличаше на погребение. Богун я гледаше и му се струваше, че сърцето му ще пръсне ребрата на гръдния му кош.