На другия ден времето беше малко по-добро, при все че дъжд все още преваляваше. Едва към пет часа след пладне вятърът прогони облаците, над стана се ширна синева, а към Стари Збараж засвети великолепна седмобагрена дъга, чиято огромна извивка слизаше с едното си рамо отвъд Стари Збараж, а с другото сякаш смучеше влага от Черни лес — и светеше, бляскаше и трептеше върху фона на подгонените облаци.
Тогава чувство на облекчение овладя сърцата. Рицарите се върнаха в стана и се качиха по хлъзгавите валове, за да порадват очите си с гледката на дъгата. Веднага започнаха да разговарят шумно и да гадаят какво предвещава тоя благоприятен знак, когато изведнъж пан Володийовски, застанал заедно с други над самия крепостен ров, заслони рисовските си очи с ръка и викна:
— Войска се показва изпод дъгата! Войска!
Настана суетня, сякаш вихър размърда масата от хора, а после изведнъж зашумя. Думите „войска иде“ прелетяха като стрела от единия край на валовете до другия. Войниците започнаха да се притискат, блъскат, трупат. Шушуканията избухваха и стихваха; всички бяха сложили ръка над очите, всички взряха очи напрегнато в далечината — сърцата биеха в гърдите и всички гледаха така, затаили дъх, увиснали между несигурността и надеждата.
Но изведнъж под седмоцветната порта се замержеля нещо и се мержелееше все по-ясно, излизаше от далечината и се приближаваше все повече, и ставаше все по-видимо — докато накрая се показаха знамена, пряпорци, бунчуци — после гора от флагчета върху пики — очите вече отпъдиха съмнението: това беше войска.
Тогава един гръмогласен възклик се изтръгна от всички гърди, възклик на безкрайна радост:
— Йереми! Йереми! Йереми!
Най-старите войници просто полудяха. Едни се спуснаха от валовете, прегазиха крепостния ров и се затекоха пеш през заляната с вода равнина към още отдалечените полкове; други тичаха за конете; едни се смееха, други плачеха, сплитаха или вдигаха молитвено ръце към небето и викаха: „Иде нашият баща, нашият спасител, нашият вожд!“ Човек би помислил, че обсадата е вече вдигната, Хмелницки победен и победата спечелена. В това време полковете на княза се приближаваха все повече, така че вече можеха да се различат разните родове войска. Както обикновено, отпред вървяха леките полкове на княза от татари, сеймени и власи; зад тях се виждаше чуждестранната пехота на Махницки, по-нататък артилерията на Вурцел, драгуните и тежките хусарски части. Слънчевите лъчи се пречупваха в техните оръжия, във върховете на щръкналите копия — и всички вървяха сред необикновен блясък, сякаш вече ги покриваше славата на победата. Скшетуски, застанал заедно с пан Лонгинус на валовете, отдалече позна своята хоронгва, която беше оставил в Замошч — и пожълтелите му бузи леко се зарумениха; той отдъхна дълбоко няколко пъти, сякаш някаква неизмерима тежест сваляше от гърдите си, и очите му светнаха. Защото за него вече наближаваха дните на свръхчовешки усилия и на героична борба, които най-добре лекуват сърцето и отхвърлят болезнения спомен все по-дълбоко в дъното на душата. Полковете се приближиха още повече и едва хиляда крачки ги деляха от стана. Дотърчаха също и висшите чинове, за да наблюдават пристигането на княза, а именно тримата военачалници, заедно с тях пан Пшемски, пан коронният хоронжи, пан красниставският староста, пан Корф и всички други офицери както от полските хоронгви, така и от чуждестранните части. Те споделяха общата радост и особено пан Лянцкоронски, военачалникът, по-голям рицар, отколкото вожд, но влюбен във военната слава, който протягаше хетманския си жезъл натам, откъдето идеше Йереми, и говореше толкова високо, че го чуваха всички: