Зад молойците вървяха дивите донски казаци; по-нататък черкасците, които водеха ръкопашен бой с ножове; досам тях Тухай бей водеше отбрани ногайци; зад тях Субагази — белгородските татари, в съседство Курдлук — мургавите астраханци, въоръжени с грамадни лъкове и стрели, всяка от които можеше да мине почти за копие. Те вървяха толкова нагъсто едни подир други, че горещият дъх на тия отзад обливаше вратовете на предните.
Кой ще разкаже, кой ще възпее колко от тях паднаха, преди да стигат до рова, запълнен с телата на пленниците! Но стигнаха и го минаха и започнаха да се катерят по валовете. Тогава човек би рекъл, че тая звездна нощ е нощ на Страшния съд. Оръдията, като не можеха да бият наближилите, непрестанно бълваха огън към по-задните редици. Гранатите чертаеха огнени дъги по небето, летяха с адски кикот и превръщаха тъмната нощ в светъл ден. Немската и полската пехота, а до нея слезлите от конете драгуни на княза сипеха огън и олово почти право в лицата и гърдите на молойците.
Първите казашки редици искаха да отстъпят, но тласкани отзад, не можеха. Затова умираха на място. Кръв се плискаше под краката на нападателите. Валовете станаха хлъзгави, краката, ръцете и гърдите се свличаха по тях. А те се катереха, падаха и отново се катереха, прикрити от дима, черни от саждите, мушкани, сечени, презрели раните и смъртта. На места вече се биеха с хладно оръжие. Виждаха се хора, сякаш обезумели от ярост, озъбени, с облени с кръв лица… Живите се биеха върху трепетната маса от паднали и умиращи. Команди вече не се чуваха, само общ страхотен вой, в който потъваше всичко: и грохотът на стрелбата, и хъркането на ранените, и стоновете, и воят на гранатите.
А тая грандиозна и безпощадна битка продължаваше цели часове. Около вала израсна втори вал от трупове, който спираше достъпа на нападателите. Казаците от Сечта бяха избити почти до крак, переяславският полк лежеше натъркалян около валовете; карвовският, брацлавският и гуманският бяха напълно разбити — но другите продължаваха да напират, тласкани отзад от хетманската гвардия, от румелийските турци и урумбейските татари. Въпреки това в редиците на нападателите вече настъпваше объркване, докато в окопа полската селска пехота, немците и драгуните досега не бяха отстъпили нито педя. Задъхани, облени в кръв, грабнати от бойния ентусиазъм, изпотени, полуобезумели от миризмата на кръв, те се надпреварваха един през друг срещу неприятеля — също както разярени вълци летят към стадо овце. В тоя момент Хмелницки натисна повторно с остатъците от първите полкове и с цялата незасегната още сила на белоцерковци, татари, турци и черкасци.
Оръдията от окопите престанаха да гърмят и гранатите да свирят, само хладното оръжие хръскаше по цялата дължина на западния вал. Врявата отново започна. Накрая и стрелбата замлъкна. Мрак покри бойците.
Никой не можеше вече да види какво става там — само нещо се премяташе в мрака като грамадно тяло на чудовище, което се хвърля в конвулсии. Дори от виковете не можеше вече да се познае дали в тях звучи триумф или отчаяние. Понякога и те замлъкваха и тогава се чуваше само нещо като един огромен стон, който се носи от всички страни, изпод земята, над земята, във въздуха, по-горе и още по-горе, сякаш и душите отлитаха със стон от бойното поле.
Но това бяха кратки паузи: след такъв миг виковете и воят се оживяваха с още по-голяма сила, още по-хрипливо, още по-нечовешки.
Внезапно отново загърмя огънят на ръчното оръжие: оберщер Махницки идеше с остатъка от пехотата в помощ на изморените полкове. В задните редици на молойците засвириха тръби за връщане.
Настана пауза, казашките полкове отстъпиха на един хвърлей от окопа и се спряха под прикритието на собствените си трупове — но не мина и половин час и Хмелницки отново се вдигна и за трети път подгони войската си в атака.
Ала тогава на насипа се показа на кон сам княз Йереми. Човек лесно можеше да го познае, защото хетманският пряпорец и бунчук се развяваха над главата му, а пред него и зад него се носеха няколко десетки факли, които горяха кървавочервено. Веднага от оръдията започнаха да стрелят срещу него, но неопитните стрелци прехвърляха гюллетата далече, чак отвъд Гнезна, а той стоеше спокойно и гледаше към облаците, които прииждаха…
Казаците забавиха крачка, сякаш омагьосани от тая гледка.
— Ярема! Ярема! — понесе се тих шепот като шум на вятър през дълбоките редици.
И както стоеше на окопа сред кървавите светлини, тоя страшен княз им се струваше като някакъв исполин от приказките, затова тръпки преминаваха по изморените човешки крайници, а ръцете правеха кръстен знак. Той продължаваше да стои.