Казаците също се подиграваха с „пановете, на които се пада по един сухар на трима“; питаха защо пановете не заповядат сега на крепостните си да плащат наем и десятък, но Заглоба винаги вземаше връх при обидите. И така ехтяха тия разговори, прекъсвани от ругатни и диви взривове на смях, по цели нощи, сред гърмежи и по-големи или по-малки сблъсквания. После пан Яницки отиде да преговаря с хана, който отново му повтори, че всички ще бъдат „кесим“, докато най-сетне загубилият търпение пратеник отговори: „Вие отдавна ни се заканвате с това, но досега нищо не сте ни сторили! Който дойде за нашите глави, той ще донесе и своята!“ Ханът искаше княз Йереми да се срещне с неговия везир на полето, но това беше обикновена клопка, която бе разкрита — и преговорите бяха окончателно прекъснати. През цялото време обаче, докато те продължаваха, боевете не бяха прекъсвани. Вечер атаки, денем стрелба с оръдия, мускети и кремъклийки — нападение вън от валовете — схватки, смесване на хоронгвите — безумно смели атаки на конницата, поражения и все по-големи кръвопролития.
Някаква дива жажда за борба тласкаше войниците към кръв и опасности. Те влизаха в боя с песен като на сватба. Пък и така бяха свикнали с грохота и шума, че оттеглените на почивка части спяха непробуден сън сред огъня и градушката от куршуми. Храната намаляваше все повече, защото военачалниците не бяха снабдили достатъчно стана преди пристигането на княза. Настана голяма скъпотия, но който имаше пари и купуваше водка или хляб, весело разделяше купеното с другите. А никой не се грижеше за утрешния ден, защото знаеха, че ги очаква едно от двете: или помощ от страна на краля, или смърт. Те бяха еднакво готови и за едното, и за другото — а най-готови бяха за бой. Това бе непознат в историята случай — десетки да се бият срещу хиляди с такава упоритост, с такава ожесточеност, че всяка атака ставаше ново поражение за казаците. Освен това нямаше ден да не изскачат от стана по няколко пъти и да не нападат неприятеля в собствените му окопи. Вечер, когато Хмелницки мислеше, че умората трябва вече да е сломила най-издръжливите, и тихо се готвеше за атака, изведнъж весели песни долитаха до ушите му. Тогава от безкрайно удивление се плясваше с длани по бедрата и наистина мислеше, че Йереми ще да е по-силен магьосник от всички ония, които бяха в казашкия табор. Затова беснееше и скачаше за бой и проливаше море от кръв, понеже забелязваше, че до звездата на страшния княз неговата звезда започва да бледнее.
В казашкия стан пееха песни за Ярема или си шепнеха за него такива неща, от които косата настръхваше по главите на молойците. Говореше се, че се явявал нощем на насипа и растял пред очите, докато главата му стигнела над збаражките кули; очите му тогава приличали на две луни, а мечът в ръката му бил като оная зловеща звезда, която Бог праща понякога на небето за гибел на хората. Говореха също, че когато викнел, падналите в боя рицари ставали с дрънчащи ризници и заедно с живите се строявали в редиците. Йереми беше на всички на устата: и просяци с лири пееха за него, и стари запорожци говореха за него, и тъмната селска маса, и татарите. А в тия разговори, в тая омраза, в тоя суеверен страх сякаш се криеше някаква дива любов, с която жителите на степта бяха обикнали своя кървав унищожител. Така е! Хмелницки бледнееше пред него не само в очите на хана и татарите, но дори в очите на собствения си народ — и виждаше, че или трябва да превземе Збараж, или неговото обаяние ще се стопи като мрак пред утринна зора, че или трябва да смаже тоя лъв, или сам да загине.
Но лъвът не само че се отбраняваше, ами всеки ден сам нападаше, все по-страшен, от храсталаците. Не помагаха коварствата, предателствата, нито явното военно превъзходство. В това време селяните и казаците започнаха да недоволстват. И на тях им беше тежко да седят сред дима и огъня, под град от куршуми, сред вонята на трупове, в дъжд и жега и пред лицето на смъртта. Пък и не от трудностите се страхуваха храбрите молойци, не от неудобствата, атаките, огъня, кръвта и смъртта — те се страхуваха от Ярема.
Шестдесета глава
Мнозина прости рицари се покриха с безсмъртна слава в тоя паметен збаражки окоп, но лютнята ще слави на първо място пан Лонгинус Подбипента поради неговите толкова големи достойнства, че навярно само скромността му би могла да се мери с тях. Нощта беше мрачна, тъмна и влажна; уморените от бдение по валовете войници дремеха, облегнати на оръжието си.