— Ако е рекъл Бог негово величество кралят да ни освободи от тая обсада, веднага ще се докопаме до колите на всенародното опълчение. Ой, какви специалитети карат те винаги със себе си и всеки пази повече корема си, отколкото Жечпосполита. Предпочитам с тях да ям, а не да воювам. Но понеже ще бъдат под окото на краля, може би няма да се държат зле в боя.
Старостата стана сериозен.
— Ние се заклехме — каза той, — че един върху друг ще паднем, но няма да се предадем, така и ще стане. Трябва да бъдем готови да посрещаме все по-тежки времена. Храна вече почти няма, но по-лошото е, че и барутът свършва. На други не бих казал това, но на вас, ваша милост панове, може. Скоро ще ни остане само упорство в сърцата и сабя в ръката — а и готовност за смърт, нищо повече. Дай Боже кралят да пристигне час по-скоро, защото това е последната ни надежда. Той е войнствен господар! Няма да си пожали нито труда, ни здравето, ни живота, за да ни освободи — само че силите му са твърде малки и трябва да чака, а вие знаете колко бавно се събира всенародното опълчение. Освен това откъде негово величество кралят може да знае при какви условия се отбраняваме ние тук и че вече дояждаме трохите?
— Ние сме се вече обрекли — каза Скшетуски.
— Не може ли да се съобщи някак? — попита Заглоба.
— Ако се намереше някой толкова благороден — каза старостата, — който би се наел да се промъкне, той би спечелил безсмъртна слава още приживе, той ще бъде спасител на цялата войска и ще избави отечеството от поражение. Дори още да не е организирано изцяло всенародното опълчение, самата близост на краля може би ще успее да разпръсне бунтовниците. Но кой ще отиде? Кой ще се наеме, когато Хмелницки така е обсадил всички пътища и изходи, та мишка не може да излезе от нашия стан. Такъв опит означава явна смърт!
— А защо са хитростите? — рече Заглоба. — Една вече ми хрумна в главата.
— Каква? Каква? — попита старостата.
— Нали всеки ден вземаме по няколко пленници. Не бихме ли могли да подкупим някого? Нека се престори, че е избягал от нас, а после да тръгне за краля.
— Трябва да поговоря с княза за това — каза старостата.
Пан Лонгинус се замисли дълбоко, та челото му се покри с бръчки, и през цялото време седеше мълчалив. Ненадейно вдигна глава и каза с обичайната си благост:
— Аз се наемам да се промъкна през казаците.
Като чуха тия думи, рицарите скочиха смаяни от местата си, пан Заглоба отвори уста, Володийовски започна да мърда му стачките си, Скшетуски побледня, а красниставският староста се удари по кадифените си дрехи и възкликна:
— Ваша милост, би ли се наел да извършиш това?
— Ти, ваша милост, обмисли ли това, което казваш? — попита Скшетуски.
— Отдавна съм го обмислил — отвърна литовецът, — защото не от днес между рицарите се говори, че трябва да се съобщи на негово величество краля за нашето положение. И като слушах това, аз все си мислех, че ако всевишният Бог ми даде възможност да изпълня своя обет, веднага бих тръгнал. Аз, обикновеният човек, какво знача, аз? Какво ще загубя дори ако ме съсекат по пътя?
— Непременно ще те съсекат! — възкликна Заглоба. — Ти чу ли, ваша милост, какво каза пан староста: че това е неизбежна смърт?
— И какво от това, братко? — каза пан Лонгинус. — Ако Бог пожелае, ще ме преведе, ако не, на небето ще ме възнагради.
— Но най-напред ще те уловят, ще те подложат на мъчения и ще умреш от жестока смърт. Човече, ти да не си загубил ума си? — продължаваше Заглоба.
— Все пак ще отида, братче — отвърна литовецът сладко.
— Пиле не може да прехвръкне — ще го застрелят с лък. Приклещили са ни като язовец в дупка.
— Все пак ще отида — повтори литовецът. — Аз дължа благодарност на Бога, че ми даде възможност да изпълня обета си.
— Я го гледайте вие, гледайте го! — завика Заглоба отчаян. — По-добре кажи веднага да ти отсекат главата и с оръдие да я изстрелят към техния табор, защото само така би могъл да се промъкнеш между тях.
— Позволете ми, благодетели мои! — каза литовецът и скръсти молитвено ръце.
— О, не! Няма да тръгнеш сам, и аз ще дойда с тебе — каза Скшетуски.
— И аз с вас! — добави Володийовски и се удари по сабята.
— Да ви вземат дяволите! — възкликна Заглоба и се хвана за главата. — Да ви вземат дяволите с това ваше „и аз, и аз“, с това ваше упорство! Малко ви е кръвта, малко са загубите, малко куршумите! Не ви стига това, което става, ами искате по-сигурно да си строшите главите! Хващайте пръждомата и ме оставете на мира! Дано ви хвръкнат главите…