— Гледайте, ваша милост панове — казваше старостата, — време е, време е да се съобщи на краля.
— Гладът вече показва зъби като пес — отговори малкият рицар.
— А какво ще стане, когато изядем конете? — попита Скшетуски.
Като разговаряха така, стигнаха до шатрите на княза, които се намираха от дясната страна на вала и пред тях се виждаха двайсетина дежурни конника, предназначени да разнасят заповеди по стана. Конете им, хранени с кълцано и пушено конско месо, а поради това непрекъснато измъчвани от огъня, се хвърляха в лудешки скокове и по никакъв начин не искаха да се задържат на едно място. Така беше с конете от цялата конница, която сега на отиване срещу неприятеля изглеждаше като орляк от грифони или кентаври, понесли се през полето и повече летящи във въздуха, отколкото по земята.
— Князът в шатъра си ли е? — попита старостата един от конниците.
— Да, с пан Пшемски — отговори куриерът.
Старостата влезе пръв, без да съобщава предварително, а четиримата рицари останаха пред шатъра.
Но след малко платното се повдигна и пан Пшемски подаде глава:
— Князът иска веднага да ви види, ваша милост панове — каза той. Пан Заглоба влезе с надежда, че князът не ще се съгласи да изложи най-добрите си рицари на сигурна гибел, но се излъга, защото още не бяха успели да му отдадат чест, когато той заговори:
— Каза ми пан старостата за вашата готовност да излезете от стана и аз приемам това ваше добро желание. На отечеството не може повече да се предложи…
— Дойдохме само да питаме за разрешение — отговори Скшетуски, — тъй като ваше княжеско височество разполага с живота ни.
— Значи искате четиримата да излезете?
— Ваше княжеско височество! — каза Заглоба. — Те искат да излязат, а аз — не. Бог ми е свидетел, че не съм дошъл тук да се хваля, нито да припомням своите подвизи, но ако спомена за тях, то ще бъде само за да не се помисли, че ме е страх. Пан Скшетуски, Володийовски и пан Подбипента от Миши черва са големи герои, но и Бурлай, който падна от моята ръка — ще замълча за другите си победи, — също беше голям воин и струваше колкото Бурдабут, Богун и трите еничарски глави, взети заедно. Затова смятам, че в рицарските подвизи не съм по-лош от другите. Но едно е храбростта, а друго безумието. Крила нямаме, а по земята не ще се промъкнем — това е сигурно.
— Значи, ваша милост, няма да тръгнеш? — попита князът.
— Казах, че не искам да тръгна, но не съм казал, че няма да тръгна. Щом веднъж Бог ме е наказал да живея с тая компания, до смъртта си трябва да издържа с нея. Ако ни стане тясно, сабята на Заглоба все ще може да бъде полезна, не зная само за кого ще бъде полезна смъртта на четирима ни и вярвам, че ваше княжеско височество ще поиска да я отклони от нас, като не даде разрешението си за тая луда акция.
— Ваша милост си добър другар — отговори князът — и благородно е от твоя страна, че не искаш да напускаш приятелите си, но си се излъгал в своята вяра в мене, защото аз приемам вашата жертва.
— Спукана ми е работата! — измърмори Заглоба и съвсем отпусна ръце.
В тоя момент белският кастелан Фирлей влезе в шатъра.
— Ваше княжеско височество — каза той, — моите хора уловиха един казак, който разправя, че за тая нощ се готвела атака.
— И аз имах вече такива сведения — отговори князът. — Всичко е готово, нека само побързат с насипването на новите валове.
— Те са вече готови.
— Тогава добре! — каза князът. — До довечера ще се пренесем. После се обърна към четиримата рицари: