— Никога.
— Ей, ако ти не беше ранена, след това, което ми каза, още днес щях да изпратя молойци в Рашков да ми довлекат тук за косата някой калугер и утре щях да бъда твой мъж. Тогава какво? Грях е да не се обича мъжът и да не се привържеш към него! Хей, ти светлейша панно, тебе те обижда и сърди казашката любов. Но коя си ти, та аз да съм селяк за тебе? Къде са твоите замъци, боляри и войска? Какво те сърди тебе? Какво те обижда? Аз те взех на война, ти си моя пленница. Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!
— Ангели небесни, спасете ме! — шепнеше княгинята.
Но все по-голяма ярост се изписваше по лицето на казака и гневът надигаше косата му.
— Аз зная — казваше той — какво те обижда, защо ми се противиш! За друг пазиш ти своя момински свян — но няма да го бъде, докато съм жив, докато съм казак! Шляхтич голтак! Нехранимайко! Подъл лях! Смърт за него! Щом те погледна, щом те завъртя в танц, и те взе цялата, а ти, казаче, страдай, троши си главата! Но аз ще го хвана и ще заповядам да му одерат кожата и с гвоздеи да го набодат. Знай ти, че Хмелницки отива срещу ляхите, че и аз отивам с него — и ще намеря, ако ще под земята, твоя любимец, а като се върна, в краката ти като армаган ще хвърля вражеската му глава.
Елена не чу последните думи на атамана. Болката, гневът, раните, вълнението, ужасът я лишиха от сили — безкрайна слабост обзе цялото й тяло, очите и мислите й угаснаха — и тя падна в несвяст.
Богун стоя известно време бледен от гняв, с пяна на устата; внезапно той забеляза тая мъртва, увиснала безсилно назад глава и от устата му се изтръгна почти нечовешки вик:
— Тя е мъртва! Горпина! Горпина! Горпина!
И рухна на земята.
Исполинката се втурна с всички сили в гостната.
— Какво става с тебе?
— Спаси я! Спаси я! — викаше Богун. — Аз я убих, моята душа, моята светлина!
— Ти какво, да не си полудял?
— Убих я! Убих я! — стенеше бунтовническият главатар и чупеше ръце над главата си.
Но Горпина се приближи до княгинята и веднага позна, че това не е смърт, а само тежък припадък, и като отпрати Богун зад вратата, започна да я свестява.
След малко княгинята отвори очи.
— Е, момиче, нищо ти няма — каза вещицата. — Изглежда, че си се уплашила от него и ти е прилошало, но това ще мине и ще бъдеш здрава. Ти си момиче като ябълка, дълго още ще живееш на този свят и ще бъдеш щастлива.
— Коя си ти? — попита княгинята със слаб глас.
— Аз ли? Твоя прислужница, защото той така заповяда.
— Къде съм аз?
— В Дяволски дол. Тук е същинска пустиня, никого няма да видиш освен него.
— И ти ли живееш тук?
— Тук е нашият дом. Аз се казвам Донцовна, а брат ми е полковник под командването на Богун, добри молойци води, а аз седя тук — и ще те пазя в тая златна стая. Не стая, ами палат — гледай как блести! За тебе докара той всичко това.
Елена погледна хубавото лице на момата и това лице й се стори напълно искрено.
— А ще бъдеш ли добра към мене?
Белите зъби на младата вещица блеснаха в усмивка.
— Ще бъда, как няма да бъда! — каза тя. — Но и ти бъди добра към атамана. Той е сокол, той е славен молоец, той те…
Тук вещицата се наведе към ухото на Елена и започна да й шепне нещо, а накрая избухна в смях.
— Вън! — викна княгинята.
Тридесет и шеста глава
Сутринта след два дни Донцовна и Богун седяха под върбата край воденичното колело и гледаха водата, която се пенеше под него.
— Ти ще я пазиш, ще я пазиш, няма да сваляш очи от нея — да не излиза никога от дола! — казваше Богун.
— От дола към реката има само една тясна шийка, а тук е доста широко място. Заповядай да засипят теснината с камъни и тогава ще бъдем тук като в дъното на гърне, когато ми дотрябва, аз ще си намеря изход.
— А с какво живеете вие тук?
— Черемис сади кукуруз при скалите, лозе гледа и птици с примки лови. С онова, което ти докара, няма да й липсва нищо освен птиче мляко. Не се страхувай, тя няма да излезе от дола и никой няма да узнае за нея, стига твоите хора да не се разбъбрят, че тя е тук.
— Аз им заповядах да се закълнат. Те са верни молойци, няма да се разбъбрят дори ремъци да дерат от кожата им. Но ти самата казваше, че тук идват хора да им врачуваш.
— Понякога идват от Рашков, а понякога, като чуят, и Бог знае откъде. Но те спират при реката, никой не влиза в дола, защото ги е страх. Ти видя костите. Случваше се и някои да поискат да влязат, та техните кости лежат там.