И лодката се плъзна зад кичурите тръстика — само застаналият отпред казак удряше непрекъснато и ритмично с пръта във водораслите, сякаш искаше да изплаши рибите.
Скшетуски продължи напред.
След някое време той отново видя татарски пост, застанал току до брега. Светлината на месеца падаше право върху лицето на ногаеца, което приличаше на кучешка муцуна. Но Скшетуски вече по-малко се плашеше от тия стражи, отколкото от опасността да загуби съзнание. Затова той напрягаше цялата си воля, та ясно да може да се ориентира къде е и накъде отива. Но тая борба само усили неговата умора и той веднага забеляза, че всичко му се раздвоява и разтроява пред очите, а понякога му се струваше, че езерото е плацът в стана, а кичурите тръстики — шатри. Тогава му идеше да викне на Володийовски да тръгне с него, но все още имаше дотолкова съзнание да се въздържи.
— Не викай! Не викай! — повтаряше си той. — Това е гибел.
Но тая борба със самия себе си ставаше все по-трудна за него. Беше излязъл от Збараж измъчен от глада и страшното безсъние, от което войниците там бяха вече почнали да мрат. Това нощно пътуване, студената баня, трупният смрад на водата, блуждаенето из калта, блъскането между корените на растенията — всичко това го беше изнемощило докрай. Прибави се и раздразнението от страха, и болката от хапането на комарите, които така му бяха нашарили лицето, че то цялото беше в кръв — и той чувстваше, че ако не стигне скоро до мочурището, или ще излезе на брега, за да го сполети по-скоро това, което и без това ще го сполети, или ще падне сред тия тръстики и ще се удави.
Мочурището и устието на реката му се струваха като спасително пристанище, макар че там всъщност започваха нови мъчнотии и опасности.
Той още се бореше с треската и вървеше, като все по-малко се пазеше. Добре, че тръстиката непрекъснато шумеше. В тоя й шум Скшетуски чуваше човешки гласове, разговори; струваше му се, че за него говори езерото. Дали ще стигне до мочурището или не? Дали ще се измъкне или не? Комарите пееха над него все по-жално с тънките си гласове. Водата ставаше по-дълбока — скоро му стигна до пояс, а после до гърдите. И той помисли, че ако се наложи да плува, ще се оплете в тая сбита тъкан и ще се удави.
И отново го овладя неудържимо, непреодолимо желание да повика Володийовски и вече свиваше ръце пред устата да викне: „Михал! Михал!“
За добра чест една милостива тръстика го удари с росната си мокра китка по лицето. Той се сепна — и видя пред себе си, но малко надясно, слаба светлинка.
Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.
Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.
„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.
От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.
Тук и водата беше по-студена.
Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“
Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.
Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.
След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.
Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.
Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.
Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.
При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.
„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.