— По-близо, ваша милост пане! — извика кралят. — По-близо! Радваме се, че те виждаме!
Офицерът се приближи чак до масата и при вида му кралят, канцлерът и ломжинският староста се отдръпнаха назад изумени. Пред тях стоеше някакъв страшен човек или по-скоро видение: изпокъсани дрипи едва покриваха измършавялото му тяло; лицето му беше синьо, изпоцапано с кал и кръв; очите горяха от някаква трескава светлина, черната му чорлава брада падаше върху гърдите му, миризма на труп лъхаше наоколо от него, а краката му така трепереха, че той беше принуден да се подпре на масата.
Кралят и двамата панове го гледаха с ококорени очи. В тоя момент вратата се отвори и влязоха множество военни и цивилни големци: генералите Убалд и Арцишевски, подканцлерът на Литва Сапеха, жечицкият староста, сандомежкият кастелан. Всички се изправиха зад краля и гледаха дошлия. А кралят рече:
— Ти кой си?
Клетникът отвори уста, искаше да каже нещо, но спазма стисна устата му, брадата му започна да трепери и той успя да прошепне само:
— От… Збараж!
— Дайте му вино! — рече някакъв глас.
В миг му подадоха пълна чаша — дошлият я изпи с усилие. В това време канцлерът си свали наметалото и покри с него плещите му.
— Сега можеш ли да говориш? — попита след някое време кралят.
— Мога — отговори рицарят с по-уверен глас.
— Кой си ти?
— Ян Скшетуски… хусарски поручик…
— При кого служиш?
— При руския воевода.
В залата зашумяха.
— Какво става при вас? Какво става? — питаше кралят трескаво.
— Беда… глад… същински гроб…
Кралят закри очи.
— Господи Исусе Христе! Господи Исусе Христе! — каза той с тих глас.
След малко попита отново:
— Дълго ли ще можете да се държите?
— Барут няма. Неприятелят е във валовете…
— Многоброен ли е?
— Хмелницки… Ханът с всички орди.
— И ханът ли?
— Да…
Настана глухо мълчание. Насъбраните се споглеждаха — неувереност се изписа по всички лица.
— Как сте издържали? — попита канцлерът със съмнение.
При тия думи Скшетуски вдигна глава, сякаш нова сила се вля в него, светкавица на гордост пробягна по лицето му и той отговори с неочаквано силен глас:
— Отблъснати двайсет атаки, спечелени шестнайсет битки на полето, седемдесет и пет набега вън от валовете…
И отново настана мълчание.
Изведнъж кралят се изправи, разтърси перуката като лъв гривата си, по жълтеникавото му лице избиха румени петна, а очите му пламнаха.
— За Бога! — викна той. — Стигат ми вече тия съвети, това стоене, това бавене! Дали ханът е там или го няма… дошло ли е опълчението, или не е дошло — за Бога, стига вече! Още днес тръгваме към Збараж!
— Към Збараж! Към Збараж! — повториха двайсетина силни гласове.
Лицето на дошлия засия като зора.
— Милостиви кралю и господарю! — рече той. — При тебе да живея и умра!…
При тия думи благородното кралско сърце омекна като восък и без да обръща внимание на жалката фигура на рицаря, господарят стисна главата му с ръце и каза:
— Ти си ми по-мил, отколкото други в коприна. За Бога, по-малки подвизи се награждават със староства — няма да остане без награда това, което си направил. Не възразявай! Аз съм ти длъжник!
А другите веднага започнаха да възклицават подир краля:
— Не е имало досега по-голям рицар!
— Той и между збаражките е най-пръв!
— Безсмъртна слава си спечели!
— Как успя да се промъкнеш през казаците и татарите?…
— В блатата се укривах, в тръстиките, през горите вървях… криволичех… не съм ял.
— Дайте му да яде! — викна кралят.
— Да яде! — повториха другите.
— Да се облече!
— Утре ще ти дадат кон и дрехи — рече отново кралят. — От нищо няма да бъдеш лишен.
По примера на краля всички се надпреварваха да хвалят рицаря. Веднага започнаха отново да го отрупват с въпроси, на които той отговаряше едва-едва, защото го обхващаше все по-голяма слабост и почти губеше съзнание. Веднага донесоха ядене, а същевременно влезе и свещеник Чечишовски, кралският проповедник.
Сановниците се разстъпиха да му направят път, защото той беше много учен свещеник, всеобщо уважаван и неговата дума значеше пред краля едва ли не повече, отколкото думата на канцлера, а от амвона се случваше да казва такива неща, които и в сейма малцина смееха да засегнат. Сега го обградиха и започнаха да му разказват, че е дошъл рицар от Збараж, че там князът, макар в глад и оскъдица, още громи хана, който присъства лично, и Хмелницки, който през цялата минала година не е загубил толкова хора, колкото при Збараж — накрая, че кралят иска да тръгне на помощ дори ако трябва да загине с цялата си войска.