Ужасните крясъци достигнаха до ушите на младия вожд и той веднага разбра какво се бе случило. Но напразно се върна веднага в стана, напразно летеше срещу тълпите с вдигнати към небето ръце. Гласът му потъна сред рева на хилядите — страхотната река от бягащи го повлече заедно с коня, свитата и цялата конница — и го носеше към гибел.
Кралските войски гледаха смаяни това зрелище, което отначало мнозина сметнаха за някаква отчаяна атака, но човек не можеше да не вярва на очите си.
След няколко мига, когато смайването премина, всички хоронгви, без дори да чакат заповед, тръгнаха срещу неприятеля, а напред вървеше като вихър драгунската хоронгва, начело на която летеше малкият полковник със сабя над главата.
И наистина ден на гняв, поражение и страшен съд… Който не беше задушен или не се удави, падаше под меча. Потекоха такива реки от кръв, че не можеше да се разбере кръв ли тече в тях или вода. Обезумелите тълпи започнаха още по-безредно да се задушават и блъскат във водата, да се давят… Сеч изпълни тия страшни гори и зацари в тях още по-ужасно, защото силни групи започнаха да се бранят ожесточено. Водеха се битки по блатата, из дебрите, на полето. Брацлавският воевода пресече отстъплението на бягащите. Напразно кралят заповядваше да се възпрат войниците. Милостта угасна — и чак до нощта продължи такова клане, каквото не помнеха дори най-старите бойци и при спомена за което по-късно косите им настръхваха.
Когато най-сетне мрак покри земята, самите победители бяха ужасени от делото си. Не пееха „Te Deum“ и нямаше сълзи на радост, а сълзи на жал и тъга се изливаха от достойните очи на краля.
Така се разигра първото действие на драмата, чийто автор беше Хмелницки.
Но Богун не сложи глава заедно с другите в тоя страшен ден. Едни казваха, че като видял поражението, пръв се спасил чрез бягство; други — че го спасил един познат рицар. Никой не можа да узнае истината.
Едно е само сигурно, че през следващите войни неговото име често се появяваше между имената на най-прочутите казашки вождове. Няколко години по-късно бил засегнат от изстрел на отмъстителна ръка, ала и тогава не дошъл последният му час. След смъртта на княз Вишньовецки, умрял от военните усилия, когато лубнинската държава отпадна от тялото на Жечпосполита, Богун завладя по-голяма част от нейните земи. Говори се, че най-сетне той не искал да признае и Хмелницки над себе си. Самият Хмелницки, сломен, проклинат от собствения си народ, потърси чуждо покровителство, но гордият Богун отхвърлил всяка власт над себе си и бил готов със сабя в ръка да брани своята казашка свобода.
Говори се също, че никога усмивка не се появила на устата на тоя изключителен човек. Той живеел не в Лубни, а в едно село, което издигнал от пепелищата и което се наричало Розлоги. И там като че ли умрял.
Междуособиците го надживели и продължили още много. После дошли чумата и шведите. Татарите почти непрекъснато нахлували в Украйна и заробвали множество народ. Опустяла Жечпосполита, опустяла Украйна. Вълци виели из пепелищата на някогашните градове, а двете страни, цъфтящи в миналото, сега изглеждали като грамадна гробница. Омраза поникнала в сърцата и отровила братската кръв — и никоя уста не казвала: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение.“