— Ще отидем с тебе дори и в стана на Хмелницки — каза пан Володийовски, като гледаше неспокойно приятеля си.
— Бог да ви възнагради — повтори пан Ян.
— Ние знаем — каза Заглоба, — че ваша милост си се заклел да я търсиш жива или мъртва, затова сме готови още днес…
Скшетуски седна на пейката, впи очи в земята и не отговори нищо, което ядоса пан Заглоба. „Дали той няма намерение да я изостави? — помисли Заглоба. — Ако е така, Бог да му е на помощ! Виждам, че няма нито благодарност, нито добър спомен на тоя свят. Но ще се намерят хора, които ще тръгнат да я спасяват, освен ако аз умра преди това!“ В стаята зацари мълчание, прекъсвано само от въздишките на пан Лонгинус. А малкият Володийовски се приближи до Скшетуски и го бутна по рамото.
— Откъде се връщаш? — попита той.
— От княза.
— И какво?
— Излизам през нощта на разузнаване.
— Далеко?
— Чак към Ярмолинци, пътят е свободен.
Володийовски погледна Заглоба и се разбраха веднага.
— Това е към Бар — измърмори Заглоба.
— Ще дойдем с тебе.
— Трябва да отидеш за разрешение и да попиташ дали князът не ти е определил друга работа.
— Тогава да идем заедно. Имам да го питам и нещо друго.
— И ние ще дойдем с вас — каза Заглоба.
Станаха и тръгнаха. Квартирата на княза беше доста далеко, на другия край на стана. В предната стая беше пълно с офицери от разните хоронгви, тъй като отвсякъде пристигаха войски в Чолгански камък и всички тичаха да предложат на княза службата си. Пан Володийовски трябваше да чака доста дълго, докато успеят с пан Подбипента да се изправят пред лицето на княза, но затова пък князът веднага им позволи и сами да тръгнат, и няколко драгуни русини да вземат със себе си, които щяха да се престорят, че уж бягат от стана, да отидат при казаците на Богун и там да разпитат за княгинята. А на Володийовски князът каза:
— Аз сам намирам разни задачи на Скшетуски, защото виждам, че болката се е затворила в душата му и ще го изяде, а ми е неизразимо мъчно за него. Той нищо ли не ви говори за мъката си?
— Съвсем малко. В първия момент скочи, за да тръгне слепешката между казаците, но си спомни, че сега хоронгвите стоят nemine excepto и че сме служители на отечеството и преди всичко него трябва да спасяваме, затова изобщо не дойде при ваше княжеско височество. Само Бог знае какво става в душата му. И го подлага на тежки изпитания. А ти бди, ваша милост, над него, виждам, че си му верен приятел.
Пан Володийовски се поклони ниско и излезе, защото тъкмо тогава при княза влязоха киевският воевода, стобницкият староста, пан Денхоф, сокалският староста и още няколко други военни първенци.
— Е, какво? — попита го Скшетуски.
— Идвам с тебе, но най-напред трябва да се отбия в твоята хоронгва, понеже имам да изпращам няколко човека с поръчение.
— Да вървим заедно.
Излязоха, а с тях пан Подбипента, Заглоба и старият Зачвилиховски, който отиваше при своята хоронгва. Недалече от шатрите на драгунската хоронгва на Володийовски срещнаха пан Лашч, който вървеше или по-скоро се олюляваше начело на петнайсетина шляхтичи, защото и той, и другарите му бяха съвсем пияни. При тая гледка пан Заглоба въздъхна. Нали още при Константинов се бяха обикнали с коронния стражник, понеже в известно отношение си приличаха като две капки вода. Пан Лашч, макар и страшен рицар и като малцина други опасен за поганците, беше същевременно прочут размирник, пияница, комарджия, обичаше да прекарва свободното си от битки, молитви, събрания и скандали време сред хора като пан Заглоба, да пие на провала и да слуша разни неприлични шеги. Той беше голям нехранимайко и беше причинил толкова размирици, толкова пъти беше нарушавал закона, че във всяка друга държава отдавна би платил с главата си. Над него тегнеше не една присъда, но той дори в мирно време не се безпокоеше от това, а камо ли сега, през време на война, когато всичко това беше още повече забравено. Лашч се беше присъединил към княза още при Росоловци и при Константинов извърши големи подвизи, но след почивката в Збараж стана почти непоносим поради шума, който вдигаше. От друга страна, никой не би могъл да пресметне и да запише колко вино беше изпил пан Заглоба у него, колко беше приказвал и разказвал за голямо удоволствие на пан Лашч, който всеки ден го канеше.
Но след известието за превземането на Бар пан Заглоба помръкна, загуби настроение, хумор и повече не посещаваше стражника. Пан Лашч дори си мислеше, че тоя весел шляхтич е напуснал войската и е заминал някъде, когато неочаквано го видя пред себе си.