— Ваше княжеско височество, знаеш, че вече съм на седемдесет години и никога лъжа не е осквернила устата ми, а и докато съм жив, няма да ги оскверни. Дори под клетва няма да изменя нито дума от това, което казах.
Князът знаеше, че думата на Зачвилиховски тежи като злато, освен това твърде добре познаваше Лашч. Но засега не каза нищо, само взе перото и започна да пише.
А когато свърши, погледна към пан стражника.
— Справедливост ще ти бъде отмерена, ваша милост — каза той.
Пан стражникът отвори уста и искаше да каже нещо, но някак не можа да намери думи, затова сложи ръка на хълбок, поклони се и излезе гордо от стаята.
— Желенски! — каза князът. — Ще дадеш това писмо на пан Скшетуски.
Пан Володийовски, който никога не оставяше поручика сам, се посмути, като видя да влиза княжеският прислужник, защото беше уверен, че ще трябва веднага да се явят пред княза. Но прислужникът остави писмото и без да каже нищо, излезе, а Скшетуски го прочете и го подаде на приятеля си.
— Чети — каза той.
Пан Володийовски погледна и възкликна:
— Повишение в старши поручик!
И като прегърна Скшетуски през шията, го целуна и по двете бузи.
Старши поручик в хусарска хоронгва беше равно почти на най-висш офицер. На хоронгвата, в която служеше пан Скшетуски, ротмистър беше самият княз, а номинален поручик — пан Суфчински от Сенча, човек вече стар и отдавна напуснал действителната служба. Пан Ян от дълго време вече изпълняваше де факто и едната, и другата служба, което впрочем беше често явление в подобни хоронгви, където двата първи чина обикновено бяха само почетни титли. Ротмистър на кралската хоронгва биваше сам кралят, на примаската — примасът, а поручици в тия две гвардейски хоронгви бяха висши дворцови сановници. Всъщност хоронгвите се командваха от наместниците, които по тая причина в обикновения език се наричаха поручици и полковници. Такъв фактически поручик или полковник беше и пан Ян. Но между фактическото изпълняване на службата, между достойнството, давано в ежедневния език, и действителната титла имаше все пак голяма разлика. Сега с това повишение пан Скшетуски ставаше един от първите офицери на княза руски воевода.
Но докато приятелите се разтапяха от радост и му честитяха новата чест, лицето на Скшетуски не се промени нито за миг, оставаше си все така каменно и сурово, защото вече нямаше почести и чинове на тоя свят, които можеха да го зарадват.
Все пак той стана и отиде да благодари на княза, а в това време малкият Володийовски се разхождаше насам-натам из квартирата на Скшетуски и потриваше ръце.
— Ех, ех! — казваше той. — Повишен в поручик на хусарска хоронгва! Досега на никого не се е случвало такова нещо на тая възраст.
— Дано само Бог му върне щастието! — добави Заглоба.
— Ето на, ето на! Забелязахте ли, че той дори не трепна.
— Той предпочита да се откаже от това — рече пан Лонгинус.
— Ваша милост пане — въздъхна Заглоба, — нищо чудно няма тук! И аз бих дал за нея тия мои пет пръста, макар че знаме плених с тях.
— Така е, така е!
— Но пан Суфчински трябва да е умрял — забеляза Володийовски.
— Разбира се, че е умрял.
— Кой ли тогава ще стане заместник-поручик? Хоронжият е много млад и едва от Константинов има тоя чин.
Въпросът остана неразрешен, но отговор на него донесе сам поручик Скшетуски, когато се върна.
— Ваша милост пане — каза той, като се обърна към пан Подбипента, — князът повиши ваша милост в заместник-поручик.
— О, Боже, Боже! — изстена пан Лонгинус и скръсти ръце сякаш за молитва.
— Също така би могъл да повиши неговата инфландска кобила — измърмори Заглоба.
— Ами разездът? — попита пан Володийовски.
— Заминаваме веднага — отговори пан Скшетуски.
— Колко души заповяда князът да вземем?
— Една казашка и една влашка хоронгва, общо петстотин души.
— Хей, това е поход, а не разезд, но щом е така, време е да тръгваме.
— На път, на път! — повтори пан Заглоба. — Може би Господ Бог ще ни помогне да съберем някакви вести.
Два часа по-късно, тъкмо по залез-слънце, четиримата приятели тръгнаха от Чолгански камък към юг, а почти едновременно и пан коронният стражник Лашч напускаше стана с хората си. Много рицари от разни хоронгви гледаха това заминаване, без да пестят подвикванията и подигравките; офицерите се трупаха около пан Кушел, който разказваше по какви причини пан стражникът бил изгонен и как е станало това.