— Това е друго, но припомни си, ваша милост, когато му сочехме, че има надежда да я спася, той казваше: „Бог да ви възнагради!“ И с мене и с ваша милост се държеше така, сякаш се отнася за нещо най-обикновено, а Бог вижда, че това би било черна неблагодарност от негова страна, защото тая клетница очите си е изплакала за него и толкова е изтеглила, че и на цяла волска кожа не може да се запише. Със собствените си очи видях това.
Володийовски поклати глава.
— Изключено е да я е забравил — рече той. — Вярно е, че първия път, когато оня дявол му я отвлече от Розлоги, той така се бе отчаял, че ние се страхувахме за неговия разум, но сега показва много по-голямо спокойствие. А щом Бог е влял в душата му спокойствие и му е дал сили — това е вече добре. Ние трябва да се радваме като негови искрени приятели…
След тия думи Володийовски пришпори коня и се понесе напред към Скшетуски, а Заглоба пътува известно време мълчалив заедно с пан Подбипента.
— Не мислиш ли и ти, ваша милост, като мене, че ако не беше любовта, много злини нямаше да стават по света?
— Каквото ти е писано от Бога, то няма да те отмине — отвърна литовецът.
— Ех, ваша милост, ти никога няма да отговориш, както трябва. Това е една работа, а онова друга. За какво е била разрушена Троя, а? Да не би пък тая война да е за нещо друго? Хвърлил мерак Хмелницки на Чаплинска или пък Чаплински на Хмелницка, а ние да си трошим главите заради грешните им желания.
— Това са нечестиви чувства, но има и благородни, от които славата Божия расте.
— Сега, ваша милост, го каза по-добре. А ти самият скоро ли ще се заловиш с тази ялова работа? Чух, че шарф ти вързали, когато си тръгвал на война.
— Братче!… Братче!…
— Но трите глави ти стоят като пречка, а?
— Ох, така е!
— Тогава слушай какво ще ти кажа: замахни добре и отсечи наведнъж и трите — на Хмелницки, на хана и на Богун.
— Де да искаха да се наредят един до друг! — отвърна пан Лонгинус с развълнуван глас и вдигна очи към небето.
В това време Володийовски пътуваше заедно със Скшетуски и гледаше мълчаливо изпод шлема си неговото мъртвешко лице, докато най-сетне бутна със стремето си неговото стреме.
— Ян — каза той, — лошо е, че се замисляш така.
— Аз не се замислям, ами се моля — отговори Скшетуски.
— Това е свято и похвално нещо, но ти не си калугер да се занимаваш само с молитви.
Пан Ян обърна бавно мъченическото си лице към Володийовски и попита с глух, пълен със смъртно примирение глас:
— Кажи, Михал, какво друго ми остава освен расото?…
— Остава ти да я спасиш — отговори Володийовски.
— Това и ще правя до последния си дъх. Но дори да я намеря жива, дали няма да е вече късно? Пази ме, Боже, защото за всичко друго мога да мисля, но не и за това, пази, Боже, и разума ми! Аз вече не желая нищо повече от това, да я изтръгна от тия прокълнати ръце, а после нека тя си намери такова убежище, каквото ще търся аз. Изглежда, че не е било по волята на Бога… Остави ме да се моля, Михал, и не докосвай кървящата ми рана…
Сърцето на Володийовски се сви; той имаше желание още да го утешава, да го обнадеждва, но думите не искаха да минат през гърлото; двамата продължиха да яздят сред глухо мълчание, само устните на пан Скшетуски се движеха бързо в молитва, чрез която сякаш искаше да пропъди страшните мисли, а когато малкият рицар погледнеше това лице при светлината на месеца, го обземаше страх, защото му се струваше, че то е същинско лице на монах, сурово, отслабнало от пости и грижи.
В това време оня глас отново запя в задните редици:
Тридесет и осма глава
Пан Скшетуски се движеше така със своя разезд, та денем почиваха в горите и долищата, като усърдно нареждаше стража около стана си, и само нощем вървеше напред. Щом се приближеше до някое село, обикновено така го обграждаше, та пиле да не прехвръкне, вземаше храна за хората и конете и преди всичко събираше вести за неприятеля, след което продължаваше пътя си, без да стори никакво зло на хората. А като излизаше от селото, внезапно променяше посоката, за да не може неприятелят да узнае накъде се е запътил. Възложената му задача бе да разбере дали Кривонос със своите четирийсет хиляди души продължава да обсажда Каменец, или се е отказал от безплодната обсада и отива на помощ на Хмелницки, та заедно с него да участва в генералната битка. Освен това — какво правят добруджанските татари: дали са минали Днестър и са се присъединили към Кривонос, или още стоят от другата страна на реката. Това бяха важни сведения за полския стан и главното командване би трябвало само да се погрижи за тях, но понеже там като неопитни хора не се бяха сетили за това, князът руски воевода пое върху себе си тая тежест. Защото, ако се окажеше, че Кривонос заедно с белгородските и добруджанските орди е изоставил обсадата на Каменец и бърза към Хмелницки, тогава трябваше час по-скоро да ударят Хмелницки, преди да се е засилил безкрайно много. Обаче главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски не бързаше и когато Скшетуски тръгваше, в стана го очакваха след два или три дни. Изглежда, че по своя обичай княз Доминик пируваше по пътя и се чувстваше добре, а в това време минаваше най-удобният момент да бъде сломена мощта на Хмелницки и княз Йереми се вайкаше при мисълта, че ако в по-нататък войната се води така, не само Кривонос и задднепърските орди ще стигнат навреме при Хмелницки, но и самият хан начело на всички перекопски, ногайски и азовски сили.