Стар и бял като гълъб сватбар слезе от коня, приближи се до шляхтича и като хвана покорно стремето му, започна да се кланя до пояс и да моли:
— Смилете се, светлейши рицарю, не погубвайте бедните хора. Бог ни е свидетел, че сме невинни, не на бунт сме тръгнали, ние се връщаме от черква, от Гусятин: венчахме нашия роднина Димитър ковача с Ксеня, дъщерята на бъчваря. Ние сме сватбари, сватбен кравай носим.
— Това са невинни хора, пане — прошепна вахмистърът.
— Махай се, това са негодници! От Кривонос са дошли на сватба! — изрева Заглоба.
— Дано го гръм удари! — извика старецът. — Очите ни не са го виждали, ние сме бедни хора. Смилете се, светлейши пане, позволете ни да минем, ние никому не правим ало, а знаем своите задължения.
— До Ярмолинци вързани ще отидете!…
— Ще отидем, където заповядате, пане! Ваше право е да заповядате, а ние да слушаме! Но вие бъдете милостив, светлейши рицарю! Заповядайте на пановете войници да не ни правят зло, а сам вие — извинете ни, прости хора сме и покорно бием чело в земята — пийнете с нас за щастието на младоженците… Пийнете, ваша милост, за радост на простите хора, както са наредили Бог и светото Евангелие.
— Само да не мислите, че ще ви простя, като пийна — рече остро пан Заглоба.
— Не, пане! — извика радостно старецът. — Не мислим така! Ей, свирачи! — викна той към музиката. — Засвирете за светлейшия рицар, защото светлейшият рицар е добър, а вие, молойци, търчете за медовина, сладка медовина за светлейшия рицар: той няма да направи зло на бедните хора. Бързо, момчета, бързо! Благодарим, пане!
Молойците се затекоха бързо към буретата, а в това време задрънкаха дайретата, цигулката запищя весело, гайдарят изду бузи и започна да мачка гайдата под мишницата си, сватбарите затръскаха пръчките с венците; като видяха това, войниците започнаха да се приближават все повече, да сучат мустак, да се усмихват и да поглеждат през плещите на молойците към младите девойки. Отново прозвучаха песни — и страхът мина, дори тук-таме се чуха радостни подвиквания: „Уха! Уха!“
Но пан Заглоба не се развесели изведнъж — дори когато му дадоха грамадна кана с медовина, той още продължаваше да мърмори тихо: „Ах, негодници! Ах, нехранимайковци!“ Дори когато бе потопил мустаци в тъмната повърхност на питието, веждите му още не се отпускаха; той повдигна глава и като присвиваше очи и мляскаше с устни, започна да преценява вкуса на питието — след това по лицето му се изписа удивление, но и възмущение.
— Какви времена! — измърмори той. — Селяндури да пият такава медовина! Боже, ти виждаш това и не пращаш мълнии!
След тия думи той навири каната и я изпразни до дъно.
А сватбарите се престрашиха и дойдоха да молят да не им прави зло и да ги пусне да си вървят. Заедно с тях дойде и булката Ксеня, боязлива, разтреперана, със сълзи в очите, но пламнала и хубава като зора. Тя се приближи и скръсти умолително ръце: „Простете ни, пане!“ и почна да целува жълтия ботуш на пан Заглоба. Сърцето на шляхтича веднага омекна като восък.
Той разхлаби кожения си пояс и започна да рови в него, а като изрови последната златна монета от ония, които навремето му беше дал князът, рече на Ксеня:
— Вземи! Дано Бог благослови и тебе, както и всяка невинна душа.
Тук вълнението не му даде да говори повече, защото тая стройна и черновежда Ксеня му припомни княгинята, която пан Заглоба обичаше посвоему. „Къде ли е тя сега, клетата, и дали там я пазят светите ангели?“ — помисли той и вече цял обзет от вълнение, беше готов да се прегръща и побратимява с всекиго.
А сватбарите, като видяха неговата великодушна постъпка, започнаха да викат от радост, да пеят, да се притискат около него и да целуват полите на дрехата му. „Той е добър! — повтаряха в тълпата. — Златен лях! Жълтици дава, зло не прави, добър пан! Слава и щастие за него!“ Цигуларят чак се тресеше, така силно свиреше, очите на гайдаря бяха изскочили навън, ръцете на дайретарите отмаляха от умора. Старият бъчвар, както личеше, голям страхливец, до тоя момент се тулеше отзад, но сега излезе напред и заедно с жена си, бъчварката, и със старата ковачка, майка на младоженеца, започнаха да се кланят до пояс и да канят на сватба в хутора, като казваха, че да имат такъв гост е чест и хубаво предзнаменование за младите; че инак ще им бъде криво. Зад тях се кланяха младоженецът и черновеждата Ксеня, която, макар и проста селска мома, веднага разбра, че нейната молба може да постигне най-много. А сватбарите викаха, че хуторът не е далеко, че рицарят няма да се отклони от пътя си, че старият бъчвар е богат и ще извади по-хубава медовина. Пан Заглоба изгледа войниците си: всички те като зайци мърдаха мустаци и очакваха удоволствия от танците и пиенето. Затова — макар да не смееха да молят да отидат на сватбата — пан Заглоба се смили над тях и след малко той, сватбарите, младите девойки и войниците тръгнаха като най-близки приятели към хутора.