Тогава започна да се клати другояче: не напред-назад, а настрани, така че при всяко движение удряше леко в стената края на сабята си и тя се измъкваше изпод коленете и все повече се наклоняваше навътре в кочината, към дръжката.
Сърцето на пан Заглоба започна да бие като чук, защото видя, че тоя начин може да излезе сполучлив.
И продължаваше да работи, като се мъчеше да удря колкото е възможно по-тихо, и то само когато разговорът на молойците заглушаваше леките удари. Най-сетне дойде моментът, когато краят на ножницата се намери на една линия с лакътя и коляното и по-нататъшното клатене към стената вече не можеше да я изблъсква.
Но заедно с това от другата страна вече висеше значителна част от сабята, и то много по-тежката, като се вземе предвид дръжката. На дръжката имаше кръсташ, както обикновено при тоя вид саби; пан Заглоба разчиташе на тоя кръсташ.
И за трети път той почна да се клати, но сега целта на усилията му беше да се обърне с крака към стената. Като постигна и това, започна да се мести покрай нея. Сабята още стоеше между коленете и ръцете му, но дръжката постоянно се закачаше с кръсташа за неравния под; най-сетне се закачи по-здраво. Пан Заглоба се килна за последен път и за миг радост го закова на място.
Сабята бе излязла напълно.
Тогава шляхтичът свали ръце от коленете си и при все че бяха вързани, можа да хване сабята. Придържайки с крак ножницата, измъкна острието.
Сега разсичането на въжето, с което бяха вързани краката му, беше работа за един миг.
По-мъчно беше с ръцете. Пан Заглоба трябваше да нагласи сабята върху тора с тъпото надолу и острото нагоре и да търка въжетата отгоре, докато ги разсече.
Като направи това, той беше вече не само свободен от въжетата, но и въоръжен.
Затова си отдъхна дълбоко, а после се прекръсти и започна да благодари на Бога.
Но от разрязването на въжетата до отърваването от ръцете на Богун беше още много далеко.
— Какво по-нататък? — питаше се пан Заглоба.
И не намираше отговор. Наоколо кочината беше обградена от молойци; общо те бяха около сто души; и мишка не би могла да се измъкне незабелязано, камо ли човек, дебел като пан Заглоба.
— Виждам, че почвам да се въртя като муха без глава — каза си пан Заглоба, — а умът ми го бива само да си намажа ботушите с него, при все че и по-хубава вакса човек може да си купи от унгарците по панаирите. Ако Бог не ми прати някакво хрумване, ще ме направят на печено за гарваните, но ако ми прати, обещавам да живея в целомъдрие като пан Лонгинус.
Повишеният тон в разговора на молойците зад стената прекъсна по-нататъшните му размисли и той скочи и долепи ухо до пролуката между гредите.
Изсъхналите борови греди отразяваха гласовете като кутия за теорба: думите се чуваха ясно.
— А накъде ще вървим оттук, чичо Овсивуй? — питаше един глас.
— Не знам, сигурно към Каменец — отвърна друг.
— О, конете едва си влачат краката, няма да стигнем.
— Затова и стоим тук, до сутринта ще си починат.
Настана кратко мълчание, после първият глас се обади по-тихо отпреди:
— А на мене ми се струва, чичо, че атаманът ще тръгне от Каменец за Ямпол.
Заглоба затаи дъх в гърдите си.
— Мълчи, ако ти е мила младата глава! — прозвуча отговорът. Настана кратко мълчание, само иззад другите стени се чуваше шепот.
— Навсякъде стоят, навсякъде пазят! — измърмори Заглоба. И отиде при противоположната стена.
Тоя път до ушите му стигна хрускане на зоб и пръхтене на коне, които явно стояха до самата стена, а между тях молойци разговаряха легнали, защото гласовете им идваха отдолу.
— Хей — каза един, — ние дойдохме тук, без да спим, без да ядем, без да понахраним конете — за да ни набучат на кол в стана на Ярема.
— Сигурно ли е, че той е тук?
— Хората, които са избягали от Ярмолинци, са го видели, както аз виждам тебе. Косата да ти настръхне от това, което приказват: грамаден като бор, а главата му две главни, а конят под него змей.
— Господи помилуй!
— Трябва да вземем тоя лях с войниците и да бягаме.
— Как ще бягаш? Конете и без това ще пукнат.
— Лошо, братя родни. Да бях аз атаман, щях да прережа гърлото на тоя лях и да се върна в Каменец, та ако ще дори пеш.
— Ще го откараме с нас до Каменец. Там нашите атамани ще се позабавляват с него.