Наистина задачата беше почти неизпълнима. Целият двор беше така задръстен с хора и коне, че дори да успееше да се измъкне от обора, дори да се смъкнеше от покрива и да яхнеше някой от конете, които стояха до самата кочина, пан Заглоба пак по никакъв начин нямаше да стигне дори до вратата, камо ли извън нея!
И все пак му се струваше, че е извършил по-голямата част от работата: беше свободен, въоръжен и седеше под покрива като в крепост.
„Какво, дявол да го вземе — мислеше той, — нима затова се освободих от въжетата, за да увисна на тях?“
И пак дяволии започнаха да се въртят в главата му, но те бяха толкова много, че той по никакъв начин не знаеше коя да избере.
В това време се развиделяваше все повече. Околните къщи започнаха да се открояват от мрака, покривите им сякаш се покриха със сребро. Пан Заглоба вече можеше по-добре да различи отделните групи на двора, съзря червените униформи на своите хора, налягали около кладенеца, и овчите кожуси, под които спяха молойците край къщата.
Внезапно някаква фигура стана от редицата заспали и тръгна с бавна крачка през двора, като се спираше тук-таме около хората и конете; поприказва малко с молойците, които пазеха пленниците, и накрая се приближи до обора. В първия миг пан Заглоба помисли, че е Богун, защото забеляза, че стражата разговаря с тая личност като с началник.
— Ех — измърмори Заглоба, — ако имах сега пушчица в ръка, щях да го науча как се връзват хора на кълбо.
В тоя момент въпросната фигура повдигна глава и върху лицето й падна сивият зрак на разсъмването: това не беше Богун, а стотникът Голоди, когото пан Заглоба позна веднага, защото го знаеше отлично още от времето, когато правеше компания на Богун в Чигирин.
— Момчета! — рече Голоди. — Не спите ли?
— Не, бащице, макар че ни се спи. Време е да ни сменят.
— Ей сега ще ви сменят. А вражият син не е ли избягал?
— Ой, ой! Навярно душата му е избягала от него, бащице, защото той дори не се е мръднал.
— Хитра лисица е той. Я вижте какво става с него, защото може и в земята да потъне.
— Веднага! — отвърнаха няколко молойци и тръгнаха към вратата на обора.
— Смъкнете и сено от стропа. Натрийте конете! На разсъмване тръгваме.
— Добре, бащице!
Пан Заглоба напусна бързо мястото си при дупката в покрива и допълзя до отвора на стропа. В същото време чу изскърцването на вратата и шумоленето на сламата под краката на молойците. Сърцето му биеше в гърдите като чук, а в ръка стискаше дръжката на сабята и мислено си повтаряше клетвата, че по-скоро ще се остави да го изгорят заедно с обора или да го насекат на късове, отколкото да го уловят жив. Очакваше също, че всеки миг молойците ще вдигнат страхотна врява, но се излъга. Известно време се чуваше как те се движат все по-бързо по целия обор, най-сетне единият от тях се обади:
— Какво е това, дявол да го вземе, не мога да го напипам! Ние го захвърлихме ето тук.
— Да не е вампирясал? Светни малко, Василе, тук е тъмно като в рог.
Настана кратко мълчание. Изглежда, че Васил търсеше прахан и огниво, а другият молоец започна да вика тихо:
— Пане шляхтич, обади се?
— Няма го майстора! — измърмори Заглоба.
Изведнъж огнивото почна да чатка по кремъка, сипнаха се рой искри, които осветиха тъмната вътрешност на обора и калпаците на молойците, след което се спусна още по-дълбока тъмнина.
— Няма го и няма! — викаха трескави гласове. Тогава единият от молойците скочи към вратата.
— Бащице Голоди! Бащице Голоди!
— Какво има? — попита стотникът, като се показа на вратата.
— Ляха го няма!
— Как така го няма!
— В земята е потънал! Никъде го няма. О, Господи помилуй! Ние светнахме, но го няма!
— Не може да бъде. Ох, атаманът ще ви даде да разберете! Избягал ли е, а? Вие да не сте спали?
— Не бащице, не сме спали. От обора той не е излязъл откъм нашата страна.
— Тихо! Да не събудим атамана!… Щом не е излязъл, трябва да е някъде тук. А вие търсихте ли навсякъде?
— Навсякъде.
— А на стропа?
— Как ще се качи на стропа, като беше вързан?
— Ех, че си глупак! Ако не се е развързал, щеше да бъде тук. Търсете го там. Светнете!