— Бий, бий! — викаха молойците.
— Да запалим обора!
— Аз сам ще го запаля, волски опашки, но заедно с вас!
— По няколко! По няколко едновременно! — викна един стар казак. — Дръжте ритлите, подпирайте ги с пики, сложете си снопове слама на главата и тръгвайте!… Трябва да го уловим!
Като каза това, той се закатери нагоре, а заедно с него още двама други; ръжните започнаха да се трошат, ритлите се огънаха още повече, но над двайсет здрави ръце ги хванаха за страничните дървета, а горе ги подпираха с пиките. Други мушнаха в отвора острията на пиките, за да попречат на Заглоба да сече със сабята.
След няколко мига три нови тела паднаха върху главите на ония, които бяха долу.
Разпален от триумфа си, пан Заглоба ревеше като бивол и изригваше такива проклятия, каквито светът не е чувал и от които душите на молойците непременно биха замрели, ако не беше почнала да ги обзема страшна ярост. Някои бодяха потона с пиките, други се катереха по стълбата, макар че в отвора ги чакаше сигурна смърт. Внезапно при вратата се чу вик и в обора се втурна самият Богун.
Той беше без шапка, само по риза и шалвари, в ръката си държеше гола сабя, а очите му горяха.
— През покрива, кучета! — викна той. — Разкъсайте сламената покривка и го хванете жив!
А Заглоба, щом го видя, почна да вика:
— Простако, я ела тук! Носа и ушите ще ти отсека, гърлото няма да ти взема, защото него оставям за палача. Е, какво уплаши ли се? Страх ли те е, ратай такъв? Я ми вържете тоя хайта и ще бъдете помилвани. Е, какво, обеснико, какво, кукер еврейски? Я ела тук сам! Покажи си само главата на стропа! Ела, ела, много ще се радвам. Така ще те халосам, та ще си спомниш и баща си, дявола, и майка си, пачаврата!
В това време мертеците на покрива затрещяха. Изглежда, че молойците се бяха качили отгоре и вече разхвърляха сламената покривка.
Заглоба чу това, но страхът не намали силите му. Той беше сякаш пиян от битката и кръвта.
„Ще скоча в ъгъла и там ще загина“ — помисли той.
Но в тоя момент из целия двор се разнесоха гърмежи и в същото време двайсетина молойци се втурнаха в обора.
— Бащице! Бащице! — викаха те до небесата. — Бързо!
В първия момент пан Заглоба не можа да разбере какво се е случило — и се смая. Погледна през отвора долу, но там вече нямаше никого. Мертеците на покрива не трещяха.
— Какво е това? Какво се е случило? — извика той високо. — Ха, разбирам. Искат да запалят обора и гърмят с пистолети към покрива.
В това време навън се чуваха все по-страшни човешки крясъци и конски тропот, гърмежи, смесени с вой, звън на желязо. „Боже, това е сигурно битка!“ — помисли пан Заглоба и скочи към своята дупка на покрива.
Погледна и краката му се огънаха от радост.
На двора кипеше битка, или по-скоро пан Заглоба видя страхотния разгром на Богуновите молойци. Нападнати ненадейно, поразявани от огъня на долепяни до главите и гърдите им пистолети, притиснати до оградата, до къщата и до плевника, посичани с мечове, блъскани от вълната от конски гърди, тъпкани с копита, молойците гинеха почти без съпротива. Редиците на бойците с червени униформи сечаха до забрава, притискаха побягналите и не им позволиха нито да се строят, нито да извадят саби, нито да си отдъхнат или да възседнат конете. Отбраняваха се само отделни групички; други закопчаваха сред врява, бъркотия и дим откопчаните подпруги на седлата и гинеха, преди да са успели да сложат крак на стремето; трети захвърляха пиките и сабите и бягаха приведени край оградата, заклещваха се между прътите и прескачаха през плета, като врещяха и виеха нечовешки. На тия нещастници се струваше, че самият княз Йереми като орел е връхлетял неочаквано върху тях и ги унищожава с цялата си сила. Те нямаха време да се опомнят, да се огледат: възгласите на победителите, фученето на сабите и трясъците на гърмежите ги преследваха като буря, горещият дъх на конете ги блъскаше в тила. „Хора, спасявайте се!“ — разнесе се от всички страни. „Бий, убивай!“ — отговаряха нападателите.
Най-сетне пан Заглоба видя как малкият пан Володийовски, застанал при портата начело на двайсетина войника, даваше с глас или с топуза си заповеди на другите, а понякога се хвърляше с дорестия си кон в кипежа и тогава, щом се надигнеше, щом се обърнеше и удареше, веднага падаше човек, дори без да издаде вик. Защото малкият пан Володийовски беше майстор на майсторите и войник на войниците, та не губеше боя от погледа си, а като оправеше тук или там положението, отново се връщаше — и гледаше, и оправяше, също като оня, който дирижира оркестър: понякога сам ще засвири, понякога ще спре, но непрекъснато следи всички, та всеки да изсвири своето.