— Селяни от тоя хутор ми съобщиха.
— О, а пък аз мислех, че те са ме предали.
— Нищо подобно, те са добри хора. Само момъкът и момичето са се отървали живи, а какво е станало с другите сватбари, не знаят.
— Щом не са предатели, казаците са ги избили. Стопанинът на тоя хутор лежи до къщата. Но да оставим това. Казвай, ваша милост, Богун жив ли е? Избяга ли?
— Та нима това беше Богун?
— Оня без шапката, по риза и шалвари, когото ваша милост събори заедно с коня.
— Ударих го със сабята по ръката. Ах, дявол да го вземе, как не го познах!… Но, ваша милост, но, ваша милост пане Заглоба, какво направи ти, ваша милост?
— Какво съм направил ли? — повтори пан Заглоба. — Ела, пане Михале, и виж!
При тия думи той го хвана за ръката и го въведе в обора.
— Гледай — повтори.
Отначало Володийовски не видя нищо, защото влизаше от светло, но когато очите му посвикнаха с тъмнината, съзря телата, проснати неподвижно върху тора.
— Кой е изклал тия хора? — попита учуден.
— Аз! — рече Заглоба. — Ти, ваша милост, ме питаше какво съм направил — ето!
— О! — каза младият офицер, като клатеше глава. — А по какъв начин?
— Там, горе, се отбранявах, а те ме атакуваха отдолу и през покрива. Не зная колко продължи това, защото в битка човек не пресмята времето. Това беше Богун, Богун с много и все отбрани хора. Ще запомни той ваша милост, ще запомни и мене! Друг път ще ти разкажа как попаднах в плен, какво понесох и как сложих Богун на място, защото и с езиците си се състезавахме. Но днес съм толкова fatigatus, че едва се държа на крака.
— О! — повтори пан Володийовски. — Няма какво да се приказва, храбро си се бил, ваша милост, само това ще ти кажа, че си по-добър секач, отколкото водач.
— Пане Михале — каза шляхтичът, — не е време да се препираме. По-добре да благодарим на Бога, че днес даде на двама ни толкова голяма победа, споменът за която няма да изчезне скоро между хората.
Пан Володийовски изгледа смаян Заглоба. Досега му се бе струвало някак, че той сам беше спечелил тая победа, която изглежда пан Заглоба искаше да сподели с него.
Но той само изгледа шляхтича, поклати глава и каза:
— И така да бъде.
Един час по-късно двамата приятели тръгнаха към Ярмолинци начело на съединените отреди.
От хората на Заглоба не липсваше почти никой, защото ги бяха изненадали, докато спяха, та не бяха оказали никакъв отпор, а Богун, изпратен главно за пленници за разпит, бе заповядал да ги ловят живи, а не да ги убиват.
Четиридесет и първа глава
Богун, ако и да беше храбър и предвидлив вожд, нямаше щастие в тоя поход, който предприе срещу мнимата дивизия на княз Йереми. Затвърди се само убеждението му, че князът наистина е тръгнал с всичките си сили срещу Кривонос, защото така му бяха казали взетите в плен войници на пан Заглоба, които сами твърдо вярваха, че князът иде след тях. Затова на нещастния атаман не оставаше нищо друго, освен да се оттегли час по-скоро при Кривонос, но това не беше лесна задача. Едва на третия ден се събра група от двеста и няколко молойци; другите или бяха паднали в боя, или останали ранени на бойното поле, или се лутаха още из долищата и тръстиките, без да знаят какво да правят, накъде да се насочат, къде да отидат. А и тая група при Богун не беше годна за кой знае какво, защото като всяка бита войска при най-малка тревога бе склонна да бяга, беше демобилизирана, ужасена. А пък това бяха отбор молойци; по-добри войници трудно би могло да се намерят в цялата Сеч. Но молойците не знаеха с колко малка сила ги бе нападнал пан Володийовски и че той можа да им нанесе такова поражение само защото ги беше изненадал заспали и неготови, затова вярваха най-дълбоко, че са имали работа ако не със самия княз, поне с мощен, няколко пъти по-многоброен от тях разезд. Богун вреше и кипеше; ранен със сабя в ръката, стъпкан, болен, бит, и заклетия си враг беше изтървал от ръцете си, и славата си бе помътил, тъй като тия молойци, които преди поражението му бяха готови да тръгнат слепешката подир него и за Крим, и за ада, и срещу самия княз, сега вече бяха загубили вяра, загубили дух и мислеха само как да спасят кожата си. А пък Богун беше направил всичко, което трябва да направи един командир, нищо не беше пренебрегнал, стража беше поставил около хутора и почиваше само защото конете, които бяха дошли от Каменец почти на един дъх, вече не можеха да мръднат. Но пан Володийовски, чиито младини бяха минали в дебнене и лов на татари, като вълк се беше промъкнал през нощта до стражите, изловил ги бе, преди да успеят да викнат или гръмнат — и нападна така, че ето той, Богун, успя да избяга само по риза и шалвари. Когато си спомнеше това, светът му ставаше черен пред очите, прилошаваше му и отчаянието като побесняло куче ръфаше душата му. Той, който в Черно море бе нападал турски галери; той, който чак до Перекоп бе стъпвал върху татарски вратове и пред очите на хана беше опожарявал становете им; той, който под носа на княза до самия Лубни бе избил целия гарнизон във Василовка — той трябваше да бяга по риза и без шапка, без сабя, защото и нея бе загубил при срещата си с малкия рицар. Затова при почивките и спирките, за да нахранят конете, когато никой не го гледаше, той се хващаше за главата и викаше: „Къде е моята слава молойска, къде е моята сабя другарка?!“ А като викаше така, диво безумие го овладяваше, той се напиваше като свиня и тогава искаше да тръгне срещу княза, да нападне цялата му войска — и да загине, да пропадне навеки.