Тук пан Вершул започна да стене и да дърпа коня си, защото го овладя безумно отчаяние; това отчаяние обзе и другите и те яздеха сред дъжда и нощта като умопобъркани.
Дълго пътуваха така. Пръв заговори Заглоба:
— Без битка — ах, разбойниците му! Ах, синковците! Помните ли колко надуто се държаха в Збараж? Как заявяваха, че ще изядат Хмелницки без сол и пипер! Ах, разбойници!
— Къде ти! — викна Вершул. — Избягаха след първата спечелена от нас битка с татарите и тълпите, след битка, в която дори опълчението се би лъвски.
— В това има пръст Божи — каза Скшетуски, — но има и някаква загадка, която трябва да бъде изяснена…
— Защото се случва войската да се пръсне — каза Володийовски, — но тук вождовете са напуснали първи стана, сякаш са искали нарочно да улеснят победата на неприятеля и да подложат войската на сеч.
— Така е, така е! — каза Вершул. — Говорят също, че нарочно били направили това.
— Нарочно? За Бога, това е невъзможно!…
— Казват, че нарочно? Но защо? Кой ще разбере! Кой ще отгатне?
— Дано им се продънят гробовете, да им се затрие семето и само позор да остане подир тях! — рече Заглоба.
— Амин! — каза Скшетуски.
— Амин! — каза Володийовски.
— Амин! — повтори пан Лонгинус.
— Един е човекът, който все още може да спаси отечеството, ако му дадат хетманския жезъл и останалата сила на Жечпосполита, един е, защото за друг вече нито войската, нито шляхтата не ще иска и да чуе.
— Князът! — каза Скшетуски.
— Тъй вярно.
— До него ще застанем и с него ще загинем. Да живее Йереми Вишньовецки! — викна Заглоба.
— Да живее! — повториха няколко десетки неуверени гласове; но тоя възглас замря веднага, тъй като не беше време за възгласи и поздравителни викове в момент, когато земята се разтваряше под краката, а небето сякаш се сгромолясваше над главите.
В това време започна да се развиделява и в далечината се показаха стените на Тарнопол.
Четиридесет и втора глава
Първите бегълци от поражението при Пилавци стигнаха в Лвов сутринта на 26 септември и едновременно с отварянето на градските порти страшната вест се разнесе мълниеносно из града и събуди у едни недоверие, у други паника, а у трети отчаяно желание за отбрана. Пан Скшетуски с отреда си пристигна два дни по-късно, когато целият град беше претъпкан с избягали войници, шляхта и въоръжени граждани. Мислеха вече за отбраната, защото всеки момент очакваха татарите, но още не се знаеше кой ще застане начело и как ще подхване работата, понеже навсякъде цареше безредие и паника. Някои бягаха от града, като откарваха семействата и имуществото си, а жителите от близката околност търсеха убежище в него; тези, които заминаваха и пристигаха, задръстваха улиците и надаваха викове да им се даде път; навсякъде беше пълно с коли, сандъци, вързопи и коне, както и с войници от различни части; по лицата на всички се четеше неувереност, трескаво очакване, отчаяние или примирение. Час по час като вихрушка избухваше ужас, разнасяха се викове: „Идат! Идат!“ — и тълпите се раздвижваха като морска вълна; понякога тичаха слепешаката, накъдето им видят очите, подгонени от безумието на страха, докато не се разбереше, че пристига някаква нова група бегълци.
А такива групи се трупаха все повече — но колко жалка гледка представляваха тия войници, които доскоро вървяха цели в злато и пера, с песен на уста и с гордост в очите в похода против селенията! Днес дрипави, гладни, измършавели, покрити с кал, на изтощени коне, с белезите на позора върху лицата, подобни по-скоро на просяци, отколкото на рицари, биха могли да будят само съжаление, ако беше време за съжаление в тоя град, срещу чиито стени всеки миг можеше да връхлети цялата мощ на врага. И всеки от тия опозорени рицари се утешаваше само с това, че има толкова много, толкова хиляди другари по срам; в първия час всички се криеха, а после претръпваха и започваха шумно да се оплакват и укоряват, да сипят проклятия и заплахи, да се влачат по улиците, да пият по кръчмите и само да увеличават безредието и тревогата.