— Нека всеки намери това, което търси! — каза Ануша с въздишка. След нея въздъхна и пан Володийовски и вдигна поглед нагоре, но внезапно с учудване погледна към един от ъглите на стаята.
От тоя ъгъл към него гледаше сърдито, избухливо лице, което Володийовски не познаваше, въоръжено с грамаден нос и мустаци, подобни на две метли, които мърдаха бързо като от сподавен гняв.
Човек можеше да се уплаши от тоя нос, от тия очи и мустаци, но малкият пан Володийовски не се плашеше лесно, та, както се каза, само се учуди и като се обърна към Ануша, попита:
— Коя е оная личност, ето там, в ъгъла, която ме гледа така, сякаш иска да ме изяде с парцалите? И мърда мустаци като стар котарак на сирене.
— Оня ли? — каза Ануша, като показа белите си зъби. — Това е пан Харламп.
— Що за поганец е той?
— Съвсем не е поганец, ами от хоронгвата на вилненския воевода, пятигорски ротмистър, който ни придружава чак до Варшава и там ще чака воеводата. Ти, пане Михал, не му се изпречвай на пътя, защото той е голям човекоядец.
— Виждам аз това, виждам, но щом е човекоядец, има по-тлъсти от мене: защо си точи зъби за мене, а не за друг?
— Защото… — каза Ануша и захихика тихо.
— Какво защото?
— Защото той е влюбен в мене и сам ми каза, че ще насече на парчета всеки, който би се приближил до мене, а сега, вярвай ми, ваша милост, че той само поради присъствието на княза и княгинята се въздържа, иначе веднага би потърсил повод за дуел.
— И таз добра! — каза весело пан Володийовски. — Значи така, панно Ана! О, както виждам, ненапразно пеехме: „Като татарска орда вземаш в ясър corda!“ Помниш ли ваша милост? Как, ваша милост, не можеш да мръднеш, без някой веднага да се влюби в тебе!
— Това е именно моето нещастие! — отвърна Ануша и наведе очички.
— Ей, голям фарисей си, панно Ана! А какво ще каже пан Лонгинус?
— Та какво съм виновна аз, че тоя пан Харламп ме преследва? Аз не мога да го понасям и не искам да го виждам.
— Хайде, хайде! Само гледай, ваша милост, по твоя вина да не се пролее кръв. Подбипента е като мехлем на рана, но щом става въпрос за любов, шегите с него са опасни.
— Нека му отреже ушите, ще бъда доволна.
След тия думи Ануша се завъртя като пумпал и хвръкна към другия край на стаята при негова милост Карбони, лекаря на княгинята, с когото почна живо да си шепне нещо, а италианецът впи очи в потона, сякаш изпаднал в екстаз.
В това време Заглоба се приближи до Володийовски и му смигна закачливо със здравото си око.
— Пане Михал — попита той, — коя е тая стърчиопашка?
— Панна Ана Борзобогата-Крашенска, придворна на княгинята.
— А пък е хубава, та знае ли се, очите й като трънки, муцунката сякаш рисувана, а шийката — ох!
— Хубава е, хубава!
— Честито, ваша милост!
— Я ме остави на мира! Това е годеницата на пан Подбипента или нещо като годеница.
— На пан Подбипента?… Не те ли е грях, ваша милост! Нали той е дал обет за целомъдрие? Освен това при такива пропорции между тях той би трябвало да я носи зад яката си! Като муха би могла да каца на мустаците му — как ги виждаш?
— О, тя ще го сложи под чехъл. Херкулес е бил по-силен и пак жена му е сложила юзда.
— Стига само да не му сложи рога и да не ми е името Заглоба, ако аз пръв не се погрижа за това.
— Ще се намерят и други като ваша милост, при все че тя е всъщност от добър род и почтена девойка. Плашлива е, защото е млада и хубава.
— Ти си благороден кавалер и затова я хвалиш, но че си е шавръклива, шавръклива е.
— Хубостта привлича хората, например ето тоя ротмистър като че ли е страшно влюбен в нея.
— О! Ами я погледни, ваша милост, оня гарван, с когото тя разговаря — що за дявол е той?
— Това е италианецът Карбони, доктор на княгинята.
— Гледай, пане Михал, как му е светнала мутрата и си върти очите като в делириум. Ей, спукана му е работата на пан Лонгинус! Разбирам аз от тия работи, колко нещо съм преживял на младини… Друг път ще ти разкажа в какви положения съм изпадал, а ако желаеш, още сега можеш да чуеш.
Пан Заглоба започна да шепне нещо на ухото на младия рицар и да мига по-силно от обикновено, но ето че дойде време за тръгване. Князът и княгинята седнаха в една карета, та по пътя да могат да се наприказват след дългата раздяла, придворните дами се настаниха в каляски, рицарите яхнаха конете — и всички тръгнаха. Отпред се движеше княжеският двор, а войската малко по-назад, тъй като в тоя край беше спокойно и хоронгвите бяха необходими само за демонстрация, а не за безопасност. Пътуваха от Шеница за Минск, а оттам за Варшава и по тогавашен обичай правеха чести почивки. Пътят беше толкова задръстен, та едва можеха да се движат пълзешком. Всичко живо отиваше за избора — и от по-близките места, и от далечна Литва. Затова тук-таме срещаха свити на големци, цели шествия от позлатени карети, обградени от лакеи, от грамадни паюци, облечени по турски, подир които следваха унгарски, немски или еничарски роти, казашки части или най-сетне значителни хоронгви от несравнимата полска конница. Всеки от по-знатните искаше да се покаже и най-внушително, и с колкото може по-голям брой придружители. Покрай многочислените магнатски кавалкади се движеха и по-скромни околийски и местни първенци. Всеки момент сред прахоляка се открояваха отделни шляхтишки купета, тапицирани с черна кожа, впрегнати с два или четири коня, а във всяко от тях седеше шляхтич големец с разпятие или икона на Света Богородица, окачена на шията му на копринена лента. Всички бяха въоръжени: мускет от едната страна на седалката, сабя от другата, а при действителните или бивши военни — и копие, което стърчеше два лакътя зад седалката. Зад купетата вървяха ловни кучета или хрътки не поради нужда, защото не отиваха на лов, а за развлечение на пана. Отзад слуги водеха ездитни коне, покрити с чулове, за да пазят богатите седла от дъжд и прах, по-назад се движеха каруци, чиито колелета бяха вързани с ракита и скърцаха, а в каруците — шатри и хранителни припаси за господарите и слугите. Понякога вятърът издухваше праха към полето и целият път се откриваше и лъсваше като стоцветна змия или като майсторски изтъкана лента от злато и коприна. Тук-таме по тоя път разпалено свиреха влашки и еничарски оркестри, особено пред хоронгвите от коронните и литовските войски, които също не липсваха сред тая тълпа, понеже трябваше да съпровождат сановниците, а навсякъде цареше врява, глъч, подвиквания, спорове и разправии, защото не искаха да си отстъпват един на друг. Час по час до свитата на княза долитаха на коне войници и слуги и викаха да се даде път на този или онзи големец или питаха кой е пътуващият. Но когато в отговор чуеха: „Руският воевода!“ — веднага съобщаваха на своите господари, които оставяха пътя свободен или, ако бяха напред, се отбиваха встрани, за да видят минаващата свита на княза. При почивките шляхтичите и военните се трупаха, за да наситят очите си с гледката на най-големия воин на Жечпосполита. Не липсваха и приветствени възгласи, на които князът отговаряше любезно и поради присъщата си човечност, и понеже искаше да спечели тия хора за принц Карол, а това той постигаше в значителна степен със самото си присъствие.