Напразно пан Михал му обясняваше, че ако не беше поражението при Пилавци, щяха да търсят „клетата“, но това е невъзможно сега, когато цялата мощ на Хмелницки им прегражда пътя към нея. Шляхтичът обаче не се успокояваше, а изпадаше в още по-голям бяс и ругаеше най-яростно Детинко, Латинко и Перушинко.
Но тия минути на тъга бяха кратки. Обикновено след това, сякаш за да навакса загубеното време, пан Заглоба гуляеше и пиеше още повече; времето си прекарваше в кръчмите, в компанията на най-големите пияници или на столични уличници, и в такива случаи пан Михал неотстъпно му правеше компания.
Пан Михал, отличен войник и офицер, обаче нямаше и за грош от оная сериозност, която нещастията и страданията бяха създали например у Скшетуски. Дълга си към Жечпосполита Володийовски разбираше в смисъл, че биеше, когато му заповядаха — а другото не го интересуваше, от обществените работи не разбираше; беше готов да се вайка за едно военно поражение, но и през ум не му минаваше, че раздорите и скандалите са толкова вредни за обществените работи, колкото и пораженията. С една дума, той беше млад и лекомислен човек и като попадна в столичния шум, до уши потъна в него и се залепи за Заглоба като магарешки бодил, защото той му беше учител в гуляите. Затова той винаги се движеше с него и заедно биваха сред шляхтата, на която Заглоба разказваше нечувани работи, като едновременно вербуваше привърженици на принц Карол. Володийовски пиеше заедно с него, защитаваше го в случай на нужда, въртяха се двамата като мухи без глави и по изборното поле, и в града — и нямаше място, което да не са посетили. Бяха и в Непоренча, и в Яблонна, и на всички пиршества и обеди у магнатите и по кръчмите, бяха навсякъде и участваха във всичко. Но пан Михал го сърбеше младата ръка, искаше му се да се покаже и същевременно да докаже, че украинската шляхта е по-добра от другата, а войниците на княза превъзхождат всички. Затова обикаляха нарочно, за да търсят крамола с рицари от Ленчица, които минаваха за най-сръчни със сабята, и главно с привърженици на княз Доминик Заславски, към които и двамата хранеха особена омраза. Те задяваха само най-знаменитите фехтовчици, чиято слава беше затвърдена и непоколебима, и двамата предварително се уговаряха как да предизвикат свадата.
— Ти, ваша милост, ще го предизвикаш — казваше пан Михал, — а после аз ще изляза насреща.
Заглоба беше много опитен фехтовчик и никак не се боеше да излиза на двубой с шляхтич, затова невинаги се съгласяваше да бъде заместван, особено когато имаха работа с хора на Заславски; но случеше ли се да се счепкат с някой фехтовчик от Ленчица, Заглоба се задоволяваше да предизвика свадата, а когато шляхтичът хванеше сабята и го извикаше на дуел, казваше:
— Ваша милост драги пане, та аз трябва да нямам съвест, ако изложа ваша милост на сигурна смърт с личното си участие в дуела. По-добре опитай, ваша милост, с ето тоя мой синчага и ученик, но не зная дали ще се справиш и с него.
След тия думи пан Володийовски излизаше напред със своите щръкнали мустачки, вирнат нос и с хапльовски израз на лицето и без да пита дали го приемат или не, започваше да атакува, а понеже беше ненадминат майстор, след няколко замахвания със сабята обикновено поваляше противника. Ето такива забави си измисляха двамата с пан Заглоба, а от тях славата им между неспокойните духове и сред шляхтата растеше, но особено много растеше славата на пан Заглоба, защото се приказваше: „Щом ученикът е такъв, какъв ли трябва да е учителят!“
Володийовски дълго време не можа да намери никъде само пан Харламп и дори взе да мисли, че може би са го върнали по някаква работа в Литва.
Така изминаха близо шест седмици, през които и обществените работи се придвижиха доста напред. Напрегнатата борба между братята кандидати, дейността на техните привърженици, треската и възбудените страсти — всичко мина почти без да остави някаква следа или спомен. Всички вече знаеха, че ще бъде избран Ян Кажимеж, защото принц Карол беше отстъпил на брат си и бе оттеглил доброволно кандидатурата си. Странното беше, че в случая голяма роля изигра гласът на Хмелницки, понеже всички се надяваха, че той ще се подчини пред авторитета на краля, особено на крал, избран и според неговото желание. Тия предвиждания се изпълниха в значителна степен. Но пък за Вишньовецки, който като някогашния Катон нито за миг не преставаше да припомня, че запорожкият Картаген трябва да бъде разрушен — тоя обрат на нещата беше нов удар. Сега вече на преден план щеше да излезе въпросът за преговорите. Наистина, князът знаеше, че тия преговори или още отначало ще стигнат до задънена улица, или в скоро време ще бъдат прекъснати по силата на обстоятелствата, и той виждаше в бъдеще войната, но го обземаше тревога при мисълта за изхода от тая война. След преговорите узаконеният Хмелницки ще бъде още по-силен, а Жечпосполита — още по-слаба. И кой ще поведе войската й против един толкова прославен вожд като Хмелницки? Дали няма да дойдат нови поражения, нови погроми, които ще изчерпат докрай силите? Защото князът не си правеше илюзии и знаеше, че хетманският жезъл няма да бъде даден нему, най-разпаления привърженик на Карол. Наистина, Кажимеж бе обещал на брат си, че той ще бъде еднакво благосклонен и към неговите, и към своите привърженици. Кажимеж имаше прекрасна душа, но беше привърженик на политиката на канцлера, следователно някой друг ще вземе хетманския жезъл, не князът — и горко на Жечпосполита, ако това не бъде вожд, по-опитен от Хмелницки. При тая мисъл двойна болка гнетеше душата на Йереми — и страхът за бъдещето на отечеството, и това непоносимо чувство, което овладява човека, когато вижда, че неговите заслуги са неоценени, че се отнасят несправедливо към него и че други вдигат глава по-високо от него. Той нямаше да бъде Йереми Вишньовецки, ако не беше горд човек. Той чувстваше у себе си сили да носи хетманския жезъл и го беше заслужил, затова страдаше двойно.