Между офицерите дори се говореше, че князът няма да дочака края на избора и ще си замине от Варшава — но това не беше вярно. Князът не само не замина, но дори посети престолонаследника Кажимеж в Непоренча, който го прие с безкрайна благосклонност, а после се върна в града за дълго, защото свързани с войската въпроси изискваха това. Трябваше да се издействат средства за войската — за което князът настояваше особено много. Освен това с пари на Карол се организираха нови драгунски и пехотни полкове. Едни бяха вече изпратени в Рус, други сега трябваше да бъдат стегнати. За тая цел князът пращаше на всички страни офицери, опитни по въпросите на военната организация, за да доведат тия полкове до желаното състояние. Изпратени бяха Кушел и Вершул, а накрая дойде ред и на Володийовски.
Един ден той беше повикан при княза, който му даде следната заповед:
— Ще заминеш, ваша милост, през Бабици и Липков за Заборов, където чакат коне, предназначени за полка. Огледай ги, отдели негодните и плати на пан Тшасковски, а после ги докарай за войниците. Пари ще получиш тук, във Варшава, от ковчежника срещу тая моя разписка.
Пан Володийовски се залови енергично за работата. Получи парите и още същия ден двамата със Заглоба тръгнаха за Заборов, придружени от десет войника и каруца, с която караха парите. Пътуваха бавно, защото цялата околност от другата страна на Варшава беше препълнена с шляхта, прислуга, коли и коне; селата чак отвъд Бабици бяха претъпкани, във всички селски къщи имаше гости. При тая тъпканица от хора с различни характери беше лесно да се стигне до някаква неприятност. Не можаха да избягнат това и двамата приятели въпреки най-големите усилия и скромно държане.
Когато стигнаха в Бабици, те видяха пред кръчмата петнайсетина шляхтичи, които тъкмо яхваха конете си, за да продължат своя път. Двата отряда се поздравиха взаимно и щяха да се разминат, когато внезапно един от конниците погледна към пан Володийовски и без да каже нито дума, полетя в тръс към него.
— О, тук ли си, братко! — викна той. — Ти се криеш, но аз те намерих! Сега няма да ми избягаш! Хей, ваша милост панове! — викна към другарите си. — Я почакайте малко! Трябва да кажа нещо на това офицерче и бих искал да бъдете свидетели на думите ми.
Пан Володийовски се усмихна със задоволство, защото позна пан Харламп.
— Бог ми е свидетел, че не съм се крил — каза той, — и сам търсих ваша милост, за да те попитам дали още ми имаш зъб. Но какво да се прави, не можахме да се срещнем.