— Кривонос е при Каменец, а мене ме изпрати при Хмелницки, за да питам дали да тръгне за Кудак — и навярно вече е тръгнал, а там, където е тя, няма нито казаци, нито ляхи, нито татари — там тя е в безопасност.
— А къде е тя?
— Слушайте, панове ляхи! Нека бъде, както искате — ще ви кажа къде е тя и ще заповядам да ви я дадат, но пък вие ще ми дадете вашата честна дума, че ако Бог ми помогне аз да победя, тогава вие няма да я търсите повече. Ще обещаете и от свое име, и от името на пан Скшетуски, а аз ще ви кажа.
Тримата приятели се спогледаха.
— Ние не можем да направим това! — рече Заглоба.
— О, кълнем се, че не можем! — възкликнаха Кушел и Володийовски.
— Така ли? — каза Богун и веждите му се свиха, а очите заискриха. — Ами защо вие, панове ляхи, не можете да направите това?
— Защото пан Скшетуски не е тук, а освен това знай, че никой от нас не ще престане да я търси, дори да си я скрил под земята.
— Значи вие такъв пазарлък ще правите с мене: ти, казаче, си дай душата, а ние тебе със сабята! О, няма да го бъде това! Какво си мислехте вие? Че моята казашка сабя не е от стомана, та вече грачите над мене като гарвани над мърша? И защо да загина аз, а не вие? На вас ви трябва моята кръв, а на мене вашата! Ще видим кой какво ще получи.
— Значи няма да кажеш?
— А защо да кажа? Смърт за всички вас!
— Смърт за тебе! Заслужил си да те разнесем на сабите си.
— Опитайте се! — каза Богун и стана веднага. Кушел и Володийовски също скочиха от пейката. Заплашителни погледи почнаха да се кръстосват, изпълнените с гняв гърди дишаха все по-бързо и не се знае до какво би се стигнало, ако Заглоба не бе погледнал през прозореца и не бе викнал:
— Харламп пристигна със секундантите!
И наистина след малко пятигорският ротмистър влезе заедно с двама другари, пановете Шелицки. След първите поздрави Заглоба ги отведе настрана и започна да им излага работата.
А говореше така красноречиво, та веднага ги убеди, особено когато увери, че пан Володийовски моли само за кратко отлагане и веднага след борбата с казака ще бъде готов за двубой. Тук пан Заглоба почна да разказва колко стара и страшна е омразата на всички княжески войници към Богун, че той е враг на цялата Жечпосполита и един от най-жестоките бунтовници, най-сетне как отвлякъл княгинята, девойка от шляхтишки род и годеница на шляхтич, който е олицетворение на всички рицарски добродетели. „А понеже ваша милост панове сте шляхтичи и притежавате чувството на братска връзка, а причиненото на един от членовете на съсловието ни зло е общо за всички ни — нима ще търпите да не бъде отмъстено?“
Отначало пан Харламп правеше въртели и казваше, че щом е така, трябва Богун да бъде посечен веднага, „а пан Володийовски да се бие с мене, както се уговорихме“. Пан Заглоба трябваше отново да му обяснява защо не бива да стане това и че дори не е по рицарски толкова души да нападат един човек. За щастие, му помогнаха пановете Шелицки, и двамата разумни и сериозни хора, та упоритият литовец най-сетне отстъпи и се съгласи да отложат.
В това време Богун отиде при своите хора и се върна с есаула Елиашенко, на когото заяви, че е извикал на дуел двамата шляхтичи, а след това повтори високо същото пред пан Харламп и пановете Шелицки.
— А ние заявяваме — каза Володийовски, — че ако излезеш победител от боя с мене, тогава от тебе зависи дали ще пожелаеш да се биеш с пан Заглоба, но в никой случай друг повече няма да те призовава на дуел, нито ще бъдеш нападнат групово, а ще си отидеш, където пожелаеш — и ти даваме за това честна дума и молим тяхна милост новодошлите панове да обещаят и те същото.
— Обещаваме — заявиха тържествено Харламп и двамата Шелицки.
Тогава Богун предаде на Елиашенко писмото на Хмелницки до престолонаследника и каза:
— Ще предадеш това писмо на престолонаследника и ако аз загина, ще кажеш и на него, и на Хмелницки, че вината е била моя и че не съм бил убит предателски.
Заглоба, който следеше внимателно всичко, не забеляза върху мрачното лице на Елиашенко ни най-малко безпокойство — изглежда той беше напълно уверен в своя атаман.
А Богун се обърна гордо към шляхтичите и каза:
— Е, да видим на кого е писано смърт, на кого — живот. Можем да вървим.
— Време е, време! — отговориха всички и запретнаха полите на контушите си в поясите, а сабите взеха под мишница.