Излязоха пред кръчмата и се запътиха към рекичката, която течеше между храсталаци от глог, шипки, трънки и борчета. Наистина листата на храстите бяха окапали, но гъсталакът беше толкова сбит, че се чернееше като траурна лента през пустите нивя чак до гората. Денят беше наистина сив, но приятен, с меланхоличната тишина на есента, пълна със сладост. Слънцето леко озаряваше оголените вейки на дърветата и правеше по-светли жълтите пясъчни дюни, които се нижеха малко по-нататък зад десния бряг на рекичката. Противниците и техните секунданти отиваха именно към тия дюни.
— Там ще се спрем — каза Заглоба.
— Съгласни — отговориха всички.
Заглоба ставаше все по-неспокоен, накрая се приближи до Володийовски и прошепна:
— Пане Михал…
— Какво има?
— За Бога, пане Михал, дръж се здраво! Сега в твои ръце са съдбата на Скшетуски, свободата на княгинята, твоят собствен и моят живот, защото, ако, пази Боже, се случи нещо с тебе, аз няма да се справя с тоя разбойник.
— Тогава защо му обяви дуел, ваша милост?
— Дал съм вече дума. Вярвах в тебе, пане Михал, но аз съм вече стар, имам астма, задушава ме, а тоя хубавец може да скача като коза. Хапе, хрътът му с хрът, пане Михал.
— Ще се помъча — каза малкият рицар.
— Дано ти Бог помага. Не губи дух!
— То се знае!
В тоя миг към него се приближи един от пановете Шелицки.
— Нахакан е тоя ваш казак — прошепна той. — Така се държи с нас, като че ли ни е равен, ако не и по-горен. О, каква дързост! Майка му трябва да се е загледала в някой шляхтич.
— Е! — каза Заглоба. — По-скоро някой шляхтич се е загледал в майка му.
— И на мене така ми се струва — каза Володийовски.
— Да почваме! — извика внезапно Богун.
— Да почваме! Да почваме!
Застанаха. Шляхтичите в полукръг. Володийовски и Богун един срещу друг.
Володийовски, като опитен в тия неща човек, макар и млад, най-напред провери с крак дали пясъкът е твърд, после огледа наоколо, за да се опознае с всички неравности на почвата — изобщо, виждаше се, че съвсем не подценява тоя дуел. Предстоеше му да се бие с най-славния рицар в цяла Украйна, за когото народът пееше песни и чието име беше известно по цялата широка руска земя чак до Крим. Пан Михал, обикновен драгунски поручик, очакваше много от тоя двубой, защото той щеше да свърши или със славна смърт, или с не по-малко славна победа, затова не пренебрегна нищо, за да се окаже достоен за такъв противник. Ето защо и лицето му беше необикновено сериозно. Като видя това, Заглоба чак се уплаши: „Губи смелост — помисли той, — свършено е с него, а следователно и с мене!“
В това време Володийовски, като проучи подробно терена, започна да разкопчава куртката си.
— Хладно е — каза той, — но ще се разгреем.
Богун последва примера му и свали горната си дреха, така че останаха по риза и шалвари — после започнаха да си запретват ръкава на дясната ръка.
Но колко нищожен изглеждаше малкият пан Михал пред едрия и силен атаман! Почти не се виждаше. Секундантите неспокойно поглеждаха към широката гръд на казака и грамадните му мускули, подобни на чепове и възли, които се виждаха изпод запретнатия ръкав. Изглеждаше, че малко петле се изправя да се бие с могъщ степен ястреб. Ноздрите на Богун се разтвориха, сякаш вече надушваха кръв, лицето му се сви така, че черната му коса сякаш стигна чак до веждите, а сабята трепереше в ръката му; той беше впил хищен поглед в противника и чакаше сигнала.
А пан Володийовски погледна още веднъж на светлината острието на сабята си, мръдна с жълтите си мустачки и застана готов за бой.
— Тук клането ще бъде много лесно! — прошепна Харламп на Шелицки.
Ненадейно прозвуча леко разтрепераният глас на Заглоба:
— В името Божие, започвайте!
Четиридесет и пета глава
Изсъскаха саби и острие се удари в острие. Положението на бойния плац изведнъж се промени, защото Богун настъпи с такава ярост, че пан Володийовски отскочи няколко крачки назад и секундантите също трябваше да се отдръпнат. Светкавичните зигзаги на Богуновата сабя бяха толкова бързи, че ужасените очи на наблюдателите не успяваха да ги следват — струваше им се, че пан Михал едва ли не отвсякъде е обграден от тях, покрит, и че само Бог може да го изтръгне от тоя порой от мълнии. Ударите се сляха в едно непрестанно съскане, напорът на раздвижения въздух блъскаше в лицата. Яростта на Богун растеше: овладяваше го див боен бяс и той изтласкваше пред себе си Володийовски като ураган — а малкият рицар непрекъснато отстъпваше и само се отбраняваше: протегнатата му десница почти не се движеше, само китката, а на ръката му непрекъснато правеше малки, но бързи като мисълта полукръгове, той посрещаше бесните удари на Богун, подлагаше острие срещу острието, отбиваше ударите, отново се прикриваше и продължаваше да отстъпва, впил очи в очите на казака, и сред змиеподобните светкавици изглеждаше спокоен, само по бузите му се появиха червени петна.