Да поемат! Но кой? Сенатът? Бурните сеймове? Канцлерът? Примасът или главнокомандващите? Кой освен него разбира тая велика мисъл? И кой може да я осъществи? Нека се намери такъв — тогава съгласен!… Но къде е тоя човек? Кой има сила за това? Само той и никой друг! При него идва шляхтата, към него се присъединява войската, в негови ръце е мечът на Жечпосполита. Та нали, дори когато на трона има крал — а какво остава, когато няма, — Жечпосполита се управлява по волята на тоя народ. Тя именно е suprema Lex!17 А тя се изразява не само в сеймовете, не само чрез депутатите, сената и канцлерите, не само чрез писаните закони и манифести, а още по-силно, още по-подчертано, още по-ясно — чрез действието. Кой управлява тук? Рицарското съсловие — но ето че това рицарско съсловие се събира в Збараж и му казва: „Ти си вождът!“ Цялата Жечпосполита без гласуване му дава властта по силата на фактите и повтаря: „Ти си вождът.“ Трябва ли тогава той да се дърпа? От какво назначение се нуждае още? От кого трябва да го чака? От тия ли, които се мъчат да погубят Жечпосполита, а него да унизят?
Защо? За какво? За това ли, че когато всички бяха обзети от паника, когато хетманите попаднаха в плен, войската бе разбита, пановете се криеха в замъците, а казакът бе стъпил с крак върху гърдите на Жечпосполита, само той единствен изблъска тоя крак и вдигна от праха падналата глава на майката, за която пожертва всичко: живот, богатство, и я спаси от позора, от смъртта — той, победителят?!
Който тук е по-заслужил, той да поеме тая власт! Комуто се пада по право, в негови ръце да се даде. Той с готовност ще се откаже от това бреме, с готовност ще каже на Бога и на Жечпосполита: „Пуснете в мир слугата си, защото е вече много уморен и лишен от сили, а при това е уверен, че няма да изчезне нито гробът му, нито споменът за него.“
Но понеже няма нито един такъв — два и три пъти би бил дете, а не мъж, ако се откаже от тая власт, от тоя слънчев път, от това великолепно, бляскаво бъдеще, в което се крие спасението на Полша, нейната слава, могъщество, щастие.
И защо?
Князът отново вдигна гордо глава и пламналият му взор падна върху Христа, но главата на Христос беше клюмнала върху гърдите и той мълчеше така болезнено, сякаш току-що бе разпнат…
Защо? Героят притисна с ръце пламналото си чело… Може би има отговор. Какво значат тия гласове, които сред златните и многобагрени видения на славата, сред шума на бъдещите победи, сред предчувствията за величие и могъщество толкова неумолимо викат към душата му: „Ах! Стой, нещастнико!“ Какво означава това безпокойство, което изпълва с трепетна тревога неустрашимата му гръд? Какво значи това, че когато той най-ясно и най-убедително доказва на себе си, че е длъжен да поеме властта, нещо там в пропастите на съвестта му шепне: „Сам се лъжеш, гордостта те подвежда, дяволът на честолюбието ти обещава царство?“
И отново страшна борба закипя в душата на княза, отново го грабна вихърът на тревогата, несигурността и съмненията.
Какво прави шляхтата, която вместо при главнокомандващите идва при него? Погазва закона. Какво прави войската? Нарушава дисциплината. И той, гражданинът, той, войникът, да застане начело на беззаконието? Да го покрива със своя авторитет? Пръв да дава пример на недисциплинираност, произвол, незачитане на законите — и всичко това само за да поеме властта два месеца по-рано, понеже, ако принц Карол бъде избран за крал, властта и без това ще мине в негови, на Вишньовецки, ръце. Той ли ще трябва да дава толкова страшен пример на потомците през вековете? Какво всъщност ще стане? Днес ще постъпи така Вишньовецки, а утре Конецполски, Потоцки, Фирлей, Замойски или Любомирски! А когато всеки почне да действа според собствената си амбиция, без да обръща внимание на закона и дисциплината, когато децата тръгнат по примера на бащите и дедите си, какво бъдеще очаква тая нещастна страна? Червеите на произвола, безредието, личните интереси и без това разяждат стъблото на Жечпосполита; под брадвата на вътрешната война се сипе гнилак и изсъхнали клонки падат от дървото. Какво ще стане, когато тия, които са длъжни да пазят това дърво като зеницата на окото си, сами почнат да подлагат огън под него? Какво ще стане? Господи! Господи!