— А не преувеличаваш ли малко, ваша милост, за тия имоти!
— Аз не преувеличавам, защото повтарям това, което съм чул от него, а той, откак е жив, никога не е излъгал, пък и е глупав за такова нещо.
— Е, тогава Ануша ще бъде истинска дама! Но дето говориш, ваша милост, за него, че бил глупав, с това аз в никакъв случай не мога да се съглася. Той е солиден мъж и така разсъдлив, че при нужда никой не може да даде по-добър съвет от него… А че не бил хитрец — нищо. Не на всеки Господ е дал такъв пъргав език като на ваша милост. Какво ще приказваме! Той е голям рицар и най-благороден човек, а доказателство за това е, че ти сам, ваша милост, го обичаш и ти е драго да го видиш.
— Той е цяло Божие наказание! — измърмори Заглоба. — Само затова именно се радвам, че ще има да му се подигравам заради панна Ана.
— Това не те съветвам да правиш, опасно е. Той е като благ мехлем на рана, но от подигравките сигурно ще загуби търпение.
— Нека! Ще му отсека ушите като на пан Дунчевски.
— Остави тая работа, ваша милост. Не бих желал и на неприятеля си да опита такова нещо.
— Хайде, хайде, поне да го видя!
Това желание на пан Заглоба се осъществи по-скоро, отколкото мислеше той. Като стигнаха в Консковоля, Володийовски реши да спрат на почивка, защото конете бяха вече много уморени. И кой ще опише удивлението на двамата приятели, когато първият срещнат шляхтич в тъмния пруст на ханчето беше пан Подбипента.
— Как си, ваша милост? Откога не сме се виждали! — развика се Заглоба. — Как не те съсякоха казаците в Замошч!
Пан Подбипента ги прегръщаше един по един и ги целуваше по бузите.
— Ето че се срещнахме, нали? — повтаряше той с радост.
— Къде отиваш? — питаше Володийовски.
— Във Варшава, при княза.
— Князът не е във Варшава. Замина за Краков с негово величество краля, пред когото ще носи ябълката при коронацията.
— А мене пан Вейхер ме изпрати във Варшава с писмо и със запитване къде да отидат полковете на княза, понеже, слава Богу, те не са потребни в Замошч.
— Няма нужда да ходиш никъде, ние носим разпореждания.
Пан Лонгинус се понавъси, защото от душа желаеше да стигне при княза, да види придворните и особено една малка особичка между тях. Заглоба смигна многозначително на Володийовски.
— Тогава ще замина за Краков — каза литовецът, след като помисли малко. — Заповядаха ми да предам писмото и ще го предам.
— Да влезем, ще поръчаме да ни сгреят бира — рече Заглоба.
— А вие къде отивате? — запита по пътя Лонгинус.
— В Замошч, при Скшетуски.
— Поручикът не е в Замошч.
— Ето ти тебе. А къде е?
— Някъде към Хорошчин, унищожава размирни банди. Хмелницки се е оттеглил, но неговите полковници палят, грабят и колят по пътя. Валецкият староста изпрати пан Якоб Реговски да се справи с тях…
— И Скшетуски ли е с него?
— Нещо такова. Но те се движат отделно, понеже между тях има голяма неприязън — друг път ще ви разказвам.
В това време влязоха в ханчето. Заглоба поръча да сгреят три гърнета бира, после отиде при масата, около която бяха вече седнали Володийовски и пан Лонгинус, и рече:
— Но ти, ваша милост пане Подбипента, не знаеш най-голямата и радостна новина: че ние с пан Михал съсякохме смъртоносно Богун.
Литовецът чак се надигна от пейката.
— Скъпи мои братя, възможно ли е това?
— Както ни виждаш тук живи и здрави.
— И вие двамата ли го съсякохте?
— Разбира се.
— Ето ти новина! Боже, Боже! — каза литовецът, като плесна с ръце. — Казваш, ваша милост: двамата!… Как така двамата?
— Защото най-напред аз хитро го предизвиках да ни извика на дуел — разбираш ли, ваша милост? А след това пан Михал се би пръв и така го насече, казвам ти, ваша милост, като великденско прасе, наряза го като печен петел.
— Значи, ваша милост не си се бил втори?
— Я го гледай! — каза Заглоба. — Виждам, че ваша милост трябва да си си пускал кръв и от слабост умът ти нещо е мръднал. Как можеш да помислиш, че ще се бия с труп или ще довършвам паднал на земята.