— Той има душа на римлянин, няма що! — рече Заглоба.
— Пример трябва да вземаме от него.
— Особено ваша милост, пане Подбипента, който не гледаш във войната да бъдеш полезен на отечеството, а три глави търсиш.
— Бог вижда душата ми! — каза пан Лонгинус и вдигна очи към небето.
— Бог вече възнагради Скшетуски със смъртта на Богун — продума Заглоба — и с това, че даде миг спокойствие на Жечпосполита, та сега дойде за него време да помисли как да намери изчезналата.
— Вие ще отидете ли с него, ваша милост панове? — попита литовецът.
— А ваша милост няма ли?
— Бих искал от цялата си душа и сърце, но какво ще стане с писмата? Едно нося от валецкия староста до негово величество краля, друго до княза, а трето именно от пан Скшетуски пак до княза, с молба за отпуск.
— Разрешение за отпуск ние му носим.
— Добре, но как мога да не отнеса писмата?
— Трябва да заминеш за Краков, ваша милост, иначе не може… Пък и ще ти кажа откровено: в тая експедиция за княгинята бих се радвал да имам зад гърба си такива ръце, като на ваша милост, но за другото съвсем няма да ни бъдеш полезен. Там ще трябва човек да се преструва, а най-сигурно е да се преоблечем в казашки дрехи, да се правим на селяни — но ти, ваша милост, така биеш на очи с ръста си, че всеки веднага би попитал: каква е тая върлина? Откъде се е взел такъв казак? Освен това, ваша милост, не знаеш добре езика им. Не, не! Заминавай, ваша милост, за Краков, а ние сами ще се справим някак.
— И аз така мисля — каза Володийовски.
— Вярно, че така трябва да стане — отговори пан Подбипента. — Дано милостивият Бог ви благослови и ви помогне. А вие знаете ли къде са я скрили?
— Богун не поиска да каже. Знаем само това, което аз подслушах, когато Богун ме беше затворил в кочината, но и то стига.
— А как ще я намерите?
— Тук вече аз имам грижата, аз! — отвърна Заглоба. — Изпадал съм и в по-тежки положения. Най-важното е сега да намерим час по-скоро Скшетуски.
— Питайте за него в Замошч. Пан Вейхер трябва да знае къде е, защото те общуват помежду си и пан Скшетуски изпраща пленниците при него. Бог да ви благослови!
— И ваша милост също — рече Заглоба. — Като отидеш в Краков при княза, поздрави от наше име пан Харламп.
— Кой е той?
— Това е един литовец, необикновено хубав, по него са си загубили ума всички придворни дами на княгинята.
Пан Лонгинус се разтрепера.
— Благодетелю мой, ти сигурно се шегуваш?
— Заминавай със здраве, ваша милост! Страшно лошо е пивото в тая Консковоля — завърши пан Заглоба, като намигаше на Володийовски.
Четиридесет и осма глава
И така пан Лонгинус замина за Краков с пронизано от стрела сърце, а жестокият пан Заглоба и Володийовски тръгнаха за Замошч, където останаха само един ден, понеже комендантът, валецкият староста, им заяви, че отдавна вече нямал никакви сведения от Скшетуски и смяташе, че полковете, които се намират под командването на Скшетуски, ще отидат в Збараж като гарнизон, за да пазят ония места от размирните банди. Това беше много вероятно, тъй като Збараж като собственост на рода Вишньовецки беше особено изложен на нападенията на заклетите врагове на княза. Ето защо пред пан Володийовски и Заглоба се отваряше дълъг и доста труден път, но понеже и без това, за да търсят княгинята, трябваше да го изминат, им беше все едно дали това ще стане по-рано или по-късно, та тръгнаха незабавно и спираха само колкото беше необходимо, за да отпочинат или да разгромят някоя от разбойническите банди, които още се въртяха тук-там по тия места.
Те се движеха през толкова опустошена страна, та често пъти по цели дни не срещаха жива душа. Градчетата бяха сринати в пепелища, селата — изгорени и пусти, населението — избито или отвлечено в робство. По пътя срещаха само трупове, развалини вместо къщи, вместо католически и православни черкви недоизгорели селски хижи и псета, които виеха из пепелищата. Който беше преживял казашко-татарското нашествие, се бе скрил дълбоко в горските дебри и мръзнеше на студа или примираше от глад, без да смее още да излезе от гората, понеже не вярваше, че бедствието е отминало. Конете от своята хоронгва Володийовски трябваше да храни с дървесна кора или с полуизгоряло зърно, което вадеха от опожарените хамбари. Но се движеха бързо, като се поддържаха главно с храната, която вземаха от разбойническите банди. Беше вече краят на ноември и докато миналогодишната зима, за най-голямо удивление на хората, мина без снегове, мразове и заледяване, та целият ред в природата изглеждаше променен от нея, сегашната се очертаваше по-люта от обикновено. Земята се вкочани, снегове вече покриваха полята, а сутрин по бреговете на реките се образуваше рамка от прозрачна стъклена черупка. Времето беше сухо, бледите слънчеви лъчи едва грееха в обедните часове; от друга страна, сутрин и вечер небето гореше от червени сияния — сигурно предсказание за скорошна и люта зима.