Със също такава надежда в бъдещето нашите двама приятели след дълго и трудно пътуване пристигнаха благополучно в Збараж и като се обадиха в замъка, веднага се запътиха при коменданта, който за тяхно голямо удивление се оказа Вершул.
— А къде е Скшетуски? — попита Заглоба след първите приветствия.
— Няма го — отговори Вершул.
— Значи ти, ваша милост, си началник на гарнизона?
— Тъй вярно. Беше Скшетуски, но той замина и на мене предаде войската до завръщането си.
— А кога обеща да се върне?
— Нищо не каза, понеже сам не знаеше, а на тръгване ми рече само: „Ако някой дойде при мене, кажи му да ме чака тук.“
Заглоба и Володийовски се спогледаха.
— Кога замина? — попита пан Михал.
— Преди десет дни.
— Пане Михал — каза Заглоба, — я пан Вершул да ни даде да вечеряме, че на гладно сърце съвещанията не вървят. На вечерята ще си поприказваме.
— С най-голямо удоволствие, ваша милост, аз сам вече смятах да вечерям. Пък и пан Володийовски като по-старши офицер поема командването, та аз съм негов гост, а не той мой.
— Запази си командването, пане Кшищоф — каза Володийовски, — защото си по-възрастен. Освен това аз навярно ще трябва да отпътувам.
След малко поднесоха вечерята. Седнаха, ядоха, а когато пан Заглоба позасити глада си с две паници чорба, се обърна към Вершул:
— Не се ли досещаш, ваша милост, къде може да е заминал пан Скшетуски?
Вершул заповяда на слугите, които прислужваха при масата, да излязат и като помисли малко, каза:
— Досещам се, но Скшетуски държи много да се запази това в тайна, затуй не исках да говоря пред прислугата. Той се възползва от благоприятното време, защото до пролетта навярно ще си кротуваме тук, и според мене замина да търси княгинята, която е в ръцете на Богун.
— Богун вече го няма на тоя свят — рече Заглоба.
— Как така?
Пан Заглоба за трети или четвърти път разказа всичко, както се беше случило, тъй като винаги разказваше това с удоволствие, и Вершул като пан Лонгинус не можеше да се начуди на събитието и накрая рече:
— Тогава за Скшетуски ще бъде по-лесно.
— Работата е дали ще я намери. А какви хора взе със себе си?
— Никого, замина само с един слуга, русин, и с три коня.
— Разумно е постъпил, там само с хитрост трябва да се действа. До Каменец може да се стигне с хоронгвичка, но в Ушица и в Могилев вече навярно има казаци, че там зимните им станове са добри, а в Ямпол е гнездото им — там трябва да отидеш или с цяла дивизия, или сам.
— А откъде, ваша милост, знаеш, че той е тръгнал натам? — попита Вершул.
— Защото са я скрили оттатък Ямпол и той знаеше това. Само че там е пълно с долища, падини, храсталаци и тръстики, та дори да познаваш мястото добре, пак мъчно ще го намериш, а какво остава, ако не го познаваш! Аз съм ходил там за коне и на съд в Ягорлик, та зная. Ако бяхме заедно, може би по-лесно щеше да се справи, но сам — съмнявам се, много се съмнявам, освен ако случайно налучка пътя, иначе той не може да разпитва.
— Значи вие искахте да вървите с него?
— Да. А сега какво ще правим, пане Михал? Да тръгнем ли подир него или не?
— Оставям това на твоя разум, ваша милост.
— Хм! Десет дни, откак е тръгнал, няма да го настигнем, нещо повече — поръчал е да го чакаме. А и Бог знае по кой път е тръгнал. Може през Плоскиров и Бар, както върви старият път, а може и към Каменец Подолски. Това е тежък въпрос.
— Имай предвид, ваша милост, че това са само предположения — каза Вершул, — но не сме уверени, че е заминал за княгинята.
— Именно, именно! — отвърна Заглоба. — Ами ако е тръгнал само да лови пленници за разпит и после се върне в Збараж. Той знаеше, че искахме да вървим заедно, и може би ни очаква, тъй като сега времето е най-удобно. Тежък въпрос за решаване.
— Аз бих ви съветвал да почакате десетина дни — каза Вершул.
— Какво са десет дни! Или ще чакаме докрай, или изобщо няма да чакаме.
— А пък аз мисля да не чакаме: какво ще загубим, ако тръгнем още утре? Ако пан Скшетуски не намери княгинята, може Бог на нас да помогне — намеси се Володийовски.
— Виждаш ли, пане Михал, тук нищо не бива да се пренебрегва. Ти си млад и жаден за приключения — отговори Заглоба, — а сега се явява опасност, когато той я търси отделно и ние отделно, това лесно може да събуди подозрение у тамошните хора. Казаците са хитри и се страхуват да не би някой да открие техните замисли. Те там могат да имат някакви тайни преговори с граничния паша при Хотим или с татарите отвъд Днестър с оглед на бъдещата война — кой ги знае! Затова ще гледат със зорко око на чужденците, ако питат за пътя. Аз ги познавам. Лесно можем да се издадем, а после какво?