Хмелницки също се оправдава с общественото благо, но не прави нищо друго, а въстава срещу закона и властта.
Тръпки пронизаха княза от глава до пети. Той закърши ръце: „О, Христе! Нима аз трябва да бъда втори Хмелницки!“
Но Христос беше увесил глава на гърдите и мълчеше с такава болка, сякаш само преди миг е бил разпнат.
Князът продължаваше да се разкъсва от съмнения. Какво ще стане, ако той вземе властта, а канцлерът, сенатът и главнокомандващите го обявят за бунтовник? Втора вътрешна война ли? Освен това нима Хмелницки е най-големият и най-страшният враг на Жечпосполита? Та нали неведнъж са я нападали още по-мощни сили, та нали когато двеста хиляди бронирани немци настъпваха край Грюнвалд срещу полковете на Ягело, когато при Хотим половин Азия участваше в боя, краят изглеждаше още по-близък — но какво стана с тия вражи сили? Не! Жечпосполита не се бои от войни и няма войни да я погубят! Но защо при такива победи, при такава скрита сила, при такава слава тя, която е разбила кръстоносците и турците… е толкова слаба и неспособна, та се е преклонила пред един казак? Та съседите ръфат границите й, та й се присмиват народите и никой не слуша нейния глас, не се смущават от гнева й, а всички предвиждат нейната гибел?
Ах, именно гордостта и амбицията на магнатите, действията на своя глава, своеволията са причина за това. Най-лошият враг не е Хмелницки, а вътрешното безредие, вироглавството на шляхтата, малобройността и недисциплинираността на войската, бурността на сеймовете, раздорите, свадите, хаосът, некадърността, личните интереси и недисциплинираността — недисциплинираността преди всичко. Дървото гние и се превръща на прах отвътре. И скоро можеш да очакваш, че първата буря ще го събори — но отцеубиец е тоя, който става съучастник в такова нещо, проклет е тоя, който дава пример, проклети са той и децата му до десето поколение!…
А сега върви, победителю при Немиров, Погребище, Махновка и Константинов, върви, княже воеводо, върви, отнеми властта от главнокомандващите, потъпчи закона и йерархията и давай пример на потомството как се изтръгват вътрешностите на майката.
Страх, отчаяние и объркване се изписа върху лицето на княза… Той викна страшно, хвана се за косите и падна в праха пред Христа.
И князът се каеше и удряше достойната си глава о каменния под, а от гърдите му се изтръгваше глух глас:
— Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния!…
Розовата зора вече изгря на небето, а после дойде златното слънце и освети залата. Под корнизите започнаха да цвъртят врабци и лястовички. Князът стана и отиде да събуди слугата си Желенски, който спеше пред вратата.
— Тичай — каза му той — при ординарците и им кажи да повикат при мене полковниците, които се намират в замъка и в града. Както от редовните войски, така и от народното опълчение.
След около два часа залата започна да се пълни с брадати и мустакати бойци. От хората на княза дойдоха старият Зачвилиховски, Поляновски, Скшетуски с пан Заглоба, Вурцел, оберщер Махницки, Володийовски, Вершул, Понятовски, почти всички офицери чак до хоронжите18 освен Кушел, който беше изпратен с разезд към Подолието. От кралските войски присъстваха Ошински и Корицки. Не можаха да измъкнат изпод юргана мнозина от по-знатните шляхтичи, но и от тях се събраха немалко — а между тях и сановници от кастелани19, та чак до подкоможи20… В залата шумеше като в кошер от оживените разговори, а всички бяха обърнали очи към вратата, откъдето щеше да дойде князът.
Изведнъж всичко утихна. Князът влезе. Лицето му беше спокойно, ведро — и само зачервените от безсъние очи и изострените черти свидетелстваха за преживяната борба. Но през тая ведрост и дори усмихнатост прозираше сериозност и непоколебима воля.
— Ваша милост панове! — каза той. — Тази нощ разговарях с Бога и със собствената си съвест върху това, какво да сторя, и обявявам на ваша милост панове, а вие обявете на цялото рицарство, че за доброто на отечеството и за съгласието, необходимо във времето на нещастие, се подчинявам на ръководството на главното командване.