Пан Володийовски ходи до Тарнопол да търси приключения. Заглоба стана мрачен и твърдеше, че старее.
Четиридесет и девета глава
Комисарите, изпратени от Жечпосполита да преговарят с Хмелницки, най-сетне стигнаха със страхотни мъчнотии до Новоселки и спряха там да чакат отговор от победоносния хетман, който в това време се намираше в Чигирин. Комисарите седяха тъжни и угнетени, защото по целия път непрекъснато ги заплашваше смърт, а трудностите растяха с всяка крачка. Денем и нощем ги обграждаха тълпи селяни — подивели от кланетата и войната — и с вой искаха смъртта на комисарите. Час по час ги срещаха независещи от никого банди от разбойници или диви чобани, които нямаха понятие от международно право и ламтяха за кръв и плячка. Наистина, комисарите се съпровождаха от сто конника, командвани от пан Бришовски, освен това самият Хмелницки, като предвиждаше какво може да им се случи, беше изпратил полковник Донец с четиристотин молойци; но тоя ескорт лесно можеше да се окаже недостатъчен, понеже дивите тълпи растяха с всеки изминат час и държането им ставаше все по-заплашително. Щом някой от конвоя или прислугата се отдалечеше дори за малко от групата, изчезваше безследно. Те бяха като шепа пътници, обградени от глутници изгладнели вълци. И така минаваха за тях цели дни и седмици, затова при пристигането в Новоселки на всички вече се струваше, че е дошъл последният им час. Конвоят от драгуни и ескортът на Донец водеха от вечерта формален бой за живота на комисарите, които четяха предсмъртни молитви и бяха поверили душите си на Бога. Свещеник Лентовски им даваше поред опрощение, а в това време заедно с повея на вятъра иззад прозорците долитаха страхотни крясъци, отгласи от гърмежи, адски смехове, звън на коси, викове „Смърт!“ — искаха главата на воеводата Кишел, който беше главният обект на тяхната настървеност.
Това беше страшна нощ, и дълга като всяка зимна нощ. Воеводата Кишел беше подпрял глава с ръката си и от няколко часа стоеше неподвижен. Не от смъртта се боеше той, защото, откакто тръгнаха от Гушча, беше вече толкова изтощен, уморен, капнал за сън, че по-скоро с радост би протегнал ръце към смъртта — но душата му беше препълнена с бездънно отчаяние. Та нали той като русин по кръв и плът пръв пое върху себе си ролята на умиротворител в тая безпримерна война; той се изказваше навсякъде, в сената и в сейма, като най-горещ привърженик на преговорите, той поддържаше политиката на канцлера и примаса, той атакуваше най-силно Йереми и действаше с искрена увереност, че работи за доброто на казачеството и на Жечпосполита — и с цялата си пламенна душа вярваше, че преговорите и отстъпките ще помирят, успокоят и излекуват всичко — но ето че тъкмо сега, когато носеше хетмански жезъл за Хмелницки и отстъпки за казаците, се усъмни във всичко и видя очевидната нищожност на своите усилия, видя под краката си пропаст.
„Нима те не желаят нищо друго освен кръв? Нима искат не друга свобода, а само свободата да грабят и опожаряват?“ — мислеше отчаян воеводата и сподавяше стоновете, които разкъсваха благородната му гръд.
— Главата на Кишел, главата на Кишел! Смърт! — отговаряха му тълпите.
И воеводата с готовност би им поднесъл в дар измъчената си бяла глава, ако не беше тоя остатък от вяра, че на тях и на всички казаци трябва да се даде нещо повече — непременно трябва, за собственото им спасение и за спасението на Жечпосполита. Нека бъдещето ги научи да искат това.
А когато мислеше така, някакъв лъч надежда и вяра разпръскваше за миг мрака, който отчаянието беше натрупало в него, и нещастният старец си внушаваше, че тая тълпа не представлява всичките казаци, че тя не е Хмелницки и неговите полковници, че с тях едва тепърва ще започнат преговори.
Но могат ли тия преговори да дадат нещо трайно, докато половин милион селяни стоят под оръжие? Няма ли да се стопят още с първия повей на пролетта като снеговете, които сега покриват степта?…
Тук воеводата отново си спомняше думите на Йереми: „Милост може да се проявява само към победените“ — и отново мисълта му потъваше в мрака, а под краката му се отваряше пропаст.
Но минаваше полунощ. Крясъците и гърмежите поутихнаха; но пък воят на вихъра се засилваше, навън бушуваше снежна виелица; уморените тълпи изглежда бяха започнали да се разотиват по домовете си; надежда се вля в сърцата на комисарите.