Хмелницки го чакаше, подпрял ръце на хълбоците, с издути устни и смръщени вежди.
Най-сетне шествието се приближи. Кишел излезе напред, пристъпи няколко крачки и стигна до подиума. Барабанчиците престанаха да бият барабаните, тръбачите да тръбят — и сред тълпите настана пълна тишина, само червеното знаме, носено от пан Кулчински, плющеше от мразовития повей.
Внезапно някакъв кратък, силен и заповеднически глас прекъсна тая тишина и прозвуча с неизразимата сила на отчаянието, което не държи сметка за никого и нищо:
— Драгуни, кръгом марш! След мен!
Това беше гласът на пан Скшетуски.
Всички обърнаха глави към него. Сам Хмелницки се поповдигна от мястото си, за да види какво става; кръвта се дръпна от лицата на комисарите. Скшетуски стоеше на коня си изпънат, бледен, с пламнали очи и гола сабя в ръка и полуобърнат към драгуните, повтори още веднъж гръмливата команда:
— След мен!…
Сред тишината конските копита затропаха по изметената улица. Обучените драгуни обърнаха конете на място, поручикът застана начело, даде знак със сабята си и целият отряд бавно пое обратно към квартирите на комисарите.
Удивление и несигурност се изписа по лицата, без да се изключи и Хмелницки, понеже в гласа и жестовете на поручика имаше нещо необикновено; никой обаче не знаеше със сигурност дали това внезапно оттегляне на ескорта не спадаше към церемониала на тържеството. Само Кишел разбра всичко, разбра, че в тоя момент и преговорите, и животът на комисарите заедно с ескорта бяха увиснали на косъм, затова се изкачи на подиума и преди Хмелницки да е обмислил станалото, започна речта си…
Започна от даряването на кралска милост на Хмелницки и на цялото Запорожие, но веднага речта му беше прекъсната от нов инцидент, който имаше само тая добра страна, че съвсем отклони вниманието от предишния. Дедяла, стар полковник, който стоеше до Хмелницки, започна да размахва топуза си срещу воеводата, да се хвърля и крещи:
— Какво говориш ти там, Кишел? Кралят си е крал, но вие, кралчетата, князете, шляхтата, направихте много пакости. И ти, Кишел, кръв от нашата кръв, се отдели от нас и си тръгнал с ляхите. Омръзнаха ни твоите приказки, ние със сабя ще придобием онова, което ни е нужно.
Воеводата погледна огорчен Хмелницки в очите.
— В такава ли дисциплина държиш, хетмане, твоите полковници?
— Мълчи, Дедяла! — извика хетманът.
— Мълчи, мълчи! Напил се рано-рано! — повториха другите полковници. — Махай се, да не те извлечем за косите!
Дедяла искаше още нещо да каже, но наистина го хванаха за врата и го изхвърлиха извън кръга.
Воеводата продължи да говори с изискани и отбрани думи, като сочеше на Хмелницки какви големи подаръци получава — знак за законна власт, която досега е упражнявал като узурпатор. Кралят, който може да наказва, предпочита да му прости и прави това заради послушанието, което Хмелницки проявил при Замошч — а и защото по-раншните престъпления не били извършени през време на неговото владичество. Правилно е следователно Хмелницки, който в миналото е съгрешил толкова много, да се покаже сега благороден за милостта и благосклонността, да спре кръвопролитията, да успокои селяните и да пристъпи към преговори с комисарите.
Хмелницки прие мълчаливо хетманския жезъл и знамето, което веднага заповяда да развеят над него. При тая гледка тълпата нададе такъв радостен вой, че известно време нищо не се чуваше.
Задоволство се изписа и по лицето на хетмана, който почака малко и каза:
— Покорно благодаря за тая велика милост, която негово величество кралят проявява към мене чрез вас, като ми дава власт над войската и ми прощава миналите прегрешения. Винаги съм казвал, че кралят е с мене — против вас, коварните князе и кралчета, а най-доброто доказателство за това е, че ми дава опрощение, задето ви рязах главите — така и по-нататък ще ги режа, ако не слушате мене и краля за всичко.
Последните думи Хмелницки изрече с повишен глас, като ругаеше и мръщеше вежди, сякаш у него започваше да се надига гняв, а комисарите изтръпнаха при тоя толкова неочакван отговор. Тогава Кишел каза: