В тоя дух свещеник Лентовски, по природа мек и боязлив, се обади с тих глас:
— Може Бог да се смили и тия новини от Литва за Туров и Мозир да се окажат неверни.
Но едва свърши, и Федор Весняк, черкаски полковник, се наведе и замахна с топуза си да цапне свещеника по главата; за щастие не го улучи, защото между тях седяха четирима души. Но се развика:
— Мълчи, попе! Не си ти, който ще ме обвиняваш в лъжа! Я излез навън да те науча да уважаваш запорожките полковници!
Другите все пак скочиха да го спрат, но като не успяха, го изхвърлиха вън от стаята.
— Кога желаеш, ваша милост хетмане, да се събере комисията? — попита Кишел в желанието си да даде друга насока на разговора.
За нещастие и Хмелницки не беше вече трезвен, та отговори бързо и ядно:
— Утре ще се съвещаваме, че сега съм пиян! Какво ми приказвате тук за комисия и не ми давате да се наям и напия! Омръзна ми вече това! Сега трябва да има война! — Тук той така удари с пестник по масата, та чиниите и каните чак подскочиха. — През тия четири седмици всички ви ще преметна с краката нагоре и ще ви стъпча, а накрая на турския султан ще ви продам. Кралят ще бъде крал, за да коли шляхтата, дуковете и князете. Провини ли се княз — да му се отреже главата, провини ли се казак — да му се отреже главата! Заплашвате ме с шведите, но и те няма да ми се опрат. Близо до мене при Савран е Тухай бей, мой брат, моя душа, единствен сокол на света, готов веднага да направи всичко, което поискам.
Тук Хмелницки с присъщата за пияните бързина премина от гняв към разчувстваност и гласът му чак затрепера от сподавени сълзи при сладкия спомен за Тухай бей.
— Вие искате аз да вдигна сабя срещу турците и татарите, ала няма да го бъде! Срещу вас ще тръгна аз с моите добри другари. Аз разпратих вече полковете, та молойците да охранят конете и да бъдат готови за път без коли, без оръдия — ще намеря аз у ляхите всичко това. Който от казаците вземе кола, ще заповядам да му отрежат главата, и аз самият няма да взема каляска, а само дисаги и торби — и така ще стигна чак до Висла и ще кажа: „Стойте и мълчете, ляхи!“ А ако крещите от отвъдния бряг на Висла, ще ви намеря и там. Край на вашето владичество, на вашите драгуни, гадове проклети, които живеете в неправда!
Тук той скочи от мястото си и взе да се хвърля от пейката, да си скубе косата, тупаше с крака по пода и крещеше, че трябва да има война, че вече е получил опрощение на греховете и благословия за тях, че не му трябват никакви комисии и комисари, защото няма да се съгласи дори на примирие.
Най-сетне, като видя ужаса на комисарите и си даде сметка, че ако си заминат веднага, войната ще почне през зимата, следователно във време, когато казаците се бият зле в открито поле, понеже не могат да се окопаят, той се поопомни и отново седна на пейката. Сведе глава върху гърдите, опря ръце на коленете и дишаше хрипливо. Накрая отново грабна чашата с водка.
— За здравето на негово величество краля! — викна той.
— За слава и здраве! — повториха полковниците.
— Е, ти, Кишел, не гледай какво говоря сега — каза хетманът — и не го вземай навътре, защото съм пиян. Мене врачките ми казваха, че ще има война, но ще почакам до зелено, а после нека се събере комисията и тогава ще пусна пленниците. На мене ми казаха, че ти си болен, та и за твое здраве.
— Благодаря ти, хетмане запорожки — каза Кишел.
— Ти си мой гост, не съм забравил това.
След тия думи Хмелницки отново изпадна в минутна разчувстваност и опрял ръце върху раменете на воеводата, доближи огромното си червендалесто лице до неговите бледи, изпити бузи.
Последваха го другите полковници, които се приближаваха фамилиарно до комисарите, стискаха им ръцете, потупваха ги по раменете и повтаряха подир хетмана: „До пролетта!“ Комисарите преживяваха адски мъки. Дъхът на тия селяни, пропит с миризма на водка, обливаше лицата на тая шляхта от висок произход, за която ръкостисканията на потните ръце бяха еднакво непоносими с обидите. Не липсваха и заплахи сред проявите на грубиянска сърдечност. Едни викаха на воеводата: „Ние искаме да колим ляхите, а ти си наш човек!“ Други казваха: „Вие какво, панове, по-рано ни биехте, а сега молите за милост! Смърт за вас, белоръките!“ Атаман Вовк, някога воденичар в Нестервар, викаше: „Аз заклах княз Четвертински, моя господар!“ „Дайте ни Ярема — викаше Яшевски, като се олюляваше — и ще ви подарим живота!“
В стаята стана непоносимо задушно и горещо; трапезата, покрита с остатъци от месо, трохи, с петна от водка и медовина, изглеждаше отвратително. Накрая влязоха врачки, тоест магьосници, с които хетманът обикновено си допиваше до късна нощ и слушаше предсказанията им: странни фигури, стари, прегърбени, жълти или в разцвета на младостта си, които врачуваха на восък, на пшеничени зърна, огън, водна пяна, с дъното на шише или човешка мазнина. Веднага между полковниците и по-младите врачки започнаха закачки и смехове. Кишел беше на път да припадне.